Димо Калайджиев: За Памир и живеенето бавно

Споделете

Димо Калайджиев

Димо Калайджиев

“Какво ще кажеш за утре, в Балчик?” – казва Димо Калайджиев. Попитал съм го кога и къде ще му е удобно да направим интервюто, в което да разкаже за последното си голямо приключение. “Нали така правят истинските мотористи? Ще седнем на скалите, ще гледаме морето…” Но моят двуколесен приятел все още не е готов за сезона. Степенката му временно е скрепена с кухненски ластици, а новата все още пътува към Земята от някаква далечна планета, наречена интернет. С Димо се срещаме по-късно вечерта. Отмъквам го от шумната компания моторджии. И двамата сядаме на пейката пред заведението.

Димо е изключително сладкодумен, колоритен моторджия от старата школа. Разказва много увлекателно, направо хипнотизиращо, палейки цигара от цигара. Както сам казва: “43 години, женен, с две деца и седемнайсет мотора.” Ама наистина седемнайсет мотора! Кара от дванадесет годишен. Разказва за първия си мотор –

Балкан МК2,

който баща му му подарява в окаяно състояние, с безброй липсващи детайли. Помислил си, че баща му се подиграва.“Казах, че исках мотор, а ти ми донесе този боклук тука…” – му казал Димо. “Обаче той подходи адски сериозно и каза “Не, бе, ще видиш как ще го направим, не гледай, че изглежда така отвратително. Ще стане! Нищо, че няма гуми, седалка, карбуратор, масур… Нищо няма, обаче ще видиш как заедно ще го направим. И така и стана. Бавно и полека, с много работа, с много грижа Балканчето заблестя. Навсякъде ходех с него…”

Същото чувство, което тогава го е накарало да се качи на мотор, го държи върху седлото и до днес.

“Чувствах се напълно независим!”

– казва Димо – “Абсолютно свободен да поема където и когато си искам. И, за да изследвам нови територии, направих много дълъг преход от… седемдесет километра. Отидох до село Петково, където съботно-неделно се бяха събрали приятели. Пристигнах последен, но пък бях много горд и независим.” Точно тези седемдесет километра са и пътуването, с което и до сега Димо най-много се гордее. “В днешно време, разказва той, най-силното емоционално или подобно по сила на това пътуване, беше пътуването до Памир.”

“Пораснах и вече можех сам да си купя какъвто искам мотор. И започнах да разбирам, че някакви хора си пътуват напред и назад. А ние, в началото на 21-ви век, трябва наново да разкриваме картата на света… Ние, българите, нямаме откъде да почерпим пряк опит – да се срещнеш с някого, да поговориш, да прочетеш какво е написал. Как се ходи до там или до някъде – всичко това е написано на някакви други езици. Нямаме представители. Хората Космосът разкриват, а ние още планетата откриваме – щото имаме тъмни петна. За мене такова петно беше Памир.” – казва Димо за началото на пътуването си. “Аз много обичам планината – да ходя пеша, с раница, да се катеря. Така че знаех какво място е Памир, какви планини се събират там. Мечтал съм си да се събудя в Памир. Ей така – да се събудя, да си дръпна ципа от палатката и наоколо да видя седемхилядниците.”

Кападокия, Турция

Кападокия. Снимка: личен архив

Обаче… ситуацията със страните по Пътя на коприната не е толкова елементарна. Налага се внимателно да се подготви – да си набави голяма част от необходимите визи и документи, да открие нужната информация и да планира всичко. Накрая, след шест месеца проучване и подготовка, потегля на път. Минава през Турция и се впечатлява от Немрут и Кападокия. Не кара по права линия. И не бърза. В продължение на седмица е карал с двама свои приятели. След Немрут продължава сам, и пресича границата с Иран.

Иран беше уникално място. Нямах информация и не знаех какво да очаквам.” Повечето хора говорели фарси и комуникацията му била трудна, но не толкова, колкото е предполагал. “Това, което там ме впечатли,

беше невероятното им гостоприемство.

Бях там през юли. Територията им е нещо като Германия, Франция и Испания взети заедно. Може и повече да е. Населението е около 80 милиона. Не малка част от територията на страната е пустиня. И си представи да отидеш там през лятото! А по пътя към Памир има три пустини…” Димо обяснява, че високите планински пътища в Памир са проходими за мотор само в малък “прозорец” през лятото – липсват мостове, пресичат се реки. И трябва предварително да си направиш сметката кога да бъдеш там. Затова в най-големите жеги се налага да пресечеш и трите пустини по пътя. Направил плана си да пътува вечер. Сложил повече лампи по мотора – да му е по-светло. А и да може да кара по-докъсно, защото дневната температура в Иран на сянка достигала 50°C.

“Хранех се само сутрин и вечер. Пиех страшно много течности, предимно айрян. Това беше един от начините да не се разболея. Хранех се в крайпътни кръчми. Не съм си преварявал водата – не съм се пазил от зарази, стремях се да пътувам колкото мога по-бавно. За да не сменям рязко средата и климата, се опитвах да се адаптирам, докато пътувам.

През деня, като настанеха големите жеги, правех като местните – седях на сянка, общувах си. Вечер, когато животът кипва, тръгвах на път. Първата вечер беше уникална. Много ми беше напрегнато, за пръв път бях в такава държава…” – разказва Димо за преминаването си през град Урмия. Минава през града, за да стигне до езерото, край което да опъне палатка. Но се оказва, че не е толкова лесно да премине транзитно през сериозния трафик на града. Големите машини (като Димовия BMW GS 1150) не са разрешени в Иран, най-големите мотори са 125-ци. А и чужденците по принцип са рядкост и привличат огромно внимание.

В Иран

В Иран. Снимка: личен архив

“Всички спираха, свиркаха и ми се радваха. В тази доста изолирана държава появата на такава машина, и въобще на чужденец, ги кара да те приветстват отдалече. Десетки хора ти ръкомахат, всеки иска да те поздрави, всеки иска да ти каже нещо – бе, голяма бутаница, голямо нещо. И аз му викам: “Бе, да, здрасти, здрасти, и аз те обичам, ама карай напред, че ще се бутнем. След махане, свиркане, клаксони, някакъв ме спря с кола и каза на чист английски: “Здрасти, аз съм англоговорящ, преподавател в еди-кой-си университет на запад. Мога ли с нещо да ти помогна?”. “Ами как да не може!” – викам – “Само карай малко по-внимателно и вече адски много си ми помогнал.” Човекът му обяснил, че тук така се кара, и трябва да свикне. Попитал го къде ще спи. След което го завел в центъра – в градската градина. “Представи си, че отиваш в Борисовата градина. И си отваряш палатката – ей така, на най-готината поляна, която си харесаш. Обаче се оказва, че не съм само аз – то има и други там, в палатки. Започнах да си разпъвам палатката и някак си всички разбраха, че съм чужденец. Целият парк дойде! Не знам колко ръце стиснах тази вечер – на хиляда ли, на две хиляди човека ли…

Всеки искаше да се ръкува,

всеки искаше да каже здрасти – в един момент не си виждах мотора от хора. Искаха да ми помогнат. Да държат колчето на палатката, докато го забивам. Да извадят цигара от моите, за да ми я подадат, когато ще запаля. Това последното много ме напрегна. Почувствах се притеснен. Отклоних всички покани за съвместна вечеря и се скрих в палатката. И повече не повторих да спя в централна зона. Защото този интерес ми идва твърде голям.”

Димо Калайджиев разказва за друга случка, от която истински се впечатлил. Цял ден кара в пустинята и никъде не намира сянка, където да се спре. Изведнъж вижда една-единствена постройка. Спира. От постройката се подава женска глава, а после изчезва. След малко притежателката на главата 🙂 се появява – с няколко черги и табла с десет чаши, пълни със сок от бъз. “Тази жена беше абсолютно наясно, че на това място в пустинята, по това време, човек, пристигнал на мотор, има нужда само да спи и да пие. Изпих десетте чаши, легнах на чергите и съм спал четири или пет часа.”

“Изживяванията ми в Иран бяха уникални! Карах до Яст, където останах няколко дни. Минах на север през планините на Иран и прекосих туркменистанската граница.”

“Контролът.” – отговаря Димо, когато го питам какво най-много го е впечатлило в Туркменистан. “Първата вечер там пет пъти провериха фотографиите ми. Имам чувството, че

пет от всеки шест човека са полицаи.
Туркменистан на влизане

На влизане в Туркменистан

Полицай пази дърво

Полицай пази дървото

От пейките ставаха цивилни хора, вадеха радиостанции и искаха паспорти, документи, всичко. Впечатленията ми от Туркменистан са много потискащи. Държава, където хората получават безплатно ток, вода, хляб, сол, газ. И които хора нямат свобода да се движат – дори да пушат по улиците. Видях полицай, който стои на 24-часов пост, за да пази дървото, посадено от майката на Туркменбаши.”  Димо изчакал три дни в Ашхабад, за да бъдат оформени многобройните необходими документи за прекосяването на страната. Това затвърдило впечатленията му, че в тази страна хората са дълбоко потиснати. “И полицаите също.” – допълва накрая.

В пустинята Каракум Димо пренощувал край т. нар.“Порта на ада” – горящ денонощно газов кратер в пясъците, с диаметър около 40 метра. Казва, че, въпреки че е бил съвсем сам, не го е било страх. “Страшното сме ние!” – отсича. Свикнал е да пътува сам и предпочита да го прави така. Свикнал е и да се съобразява с хората. Затова често, когато пътува с някой друг, пътуването му може да протече по начин, по който той не е искал. Споделя, че и с него не е лесно да се пътува, защото също има изисквания. “Аз изобщо не съм сам. Ако ми се общува, отивам при хората и те умират да си общуват. Ако пък не ми се общува, не си общувам с никого и просто не спирам при хора. Толкова много интересни неща могат да се случват всеки ден…”

Самарканд, Узбекистан

Самарканд. Снимка: личен архив

Димо Калайджиев разказва за Узбекистан – страна, която много го е впечатлила. “Самарканд е невероятно място, място, на което искам да се върна.” Там прекрал три дни, шляпайки из града по джапанки и къси шорти – за да си отдъхне, изпере дрехите и подготви за следващия труден преход. “30 километра след Самарканд, на границата с Таджикистан, започва Памир. Като влязох, вече бях много нахъсан – имах желание да видя това пък предизвикателство чак толкова ли е голямо и трудно.” Оказало се е, че всъщност не е. “Не мисля, че има непреодолими участъци. Важното е да не се правиш на състезател, а достатъчно разумно да преодоляваш трудните участъци от пътя. Където има река, да я минеш, за да видиш къде е бродът. Да не те мързи да я изходиш напред-назад. Да си преместиш багажа на ръка. Да се върнеш да си вземеш мотора. И така – с повече плам в очите… Но нямаше нещо много драматично.”

“Трудното идва, ако си мислиш “Какво би станало, ако…”

Да, вярно, ако се счупи моторът, пък го обърнеш в реката и го удавиш, ама трябва да го отваряш, да му сменяш маслото… А като не го мислиш това, си минаваш…”

Не след дълго пътуването на Димо достига заветната точка: “Памир реално се разкрива след Хурок. Шест-седемстотин километра вървят по афганистанската граница. И след това има един участък – по Вакханската долина, който е изключително красив.” Преди да стигне до самия проход, се стъмнило. И Димо останал да спи в малко селце, при местните. “Кулминацията е след като подминеш този участък. Пред тебе са безброй седемхилядници. Ти си на над 3000 метра и виждаш върхове от по седем хиляди метра. Част от тях дори нямат имена. И, докато се движиш с всичко това пред тебе, усещането е уникално. Пред тебе е масивът Хиндукуш, зад тебе е е Памир, отдясно са ти Хималаите. Невероятно е! Пътят е малко песъчлив. Караш си нагоре по пътеката и, като преминеш прохода, се качваш на едно плато. А пред очите ти, на 360 градуса, се открива невероятна гледка! Там има езера – уникално синьо, което преди това си видял на джамиите в Самарканд. Чудиш се откъде са го взели това синьо, защото ние такова синьо нямаме – не го ползваме… А всъщност то е точният цвят на тези езера. Разпъваш си палатката до едно такова езеро и идва моментът, за който си мечтал – да се събудиш там, да си дръпнеш ципа от палатката и да видиш върховете.”

Памир, сбъдната мечта

Сбъдната мечта – Памир

Мечтата му е изпълнена! И Димо Калайджиев поема по обратния път – към семейството, дома и България. Казва, че когато пристигнал в Алмати, Казахстан, сякаш пътуването му вече приключило – нормален град, цивилизован, с молове, с автомобили, с избръснати хора. Дори и планината на юг е точно като в София. “Толкова се бях препълнил от впечатления, че повече нямах място за никакви картинки. А това не е добре. Не е редно да не се впечатляваш от неща, които не си виждал преди, а са на пътя ти. Не може да не те впечатлява седемхилядник! Ако това се случи, нещо не е наред, нещо в сетивата ти не е окей.

Значи трябва да спреш

и то много бързо.” – споделя Димо. “Гледаш на картата и си казваш “Къде съм в момента?” Ама аз бях и в Самарканд, бях и в Яст, бях и в Турция – но кога беше това? Тези неща все едно са се случили в друга година, в друг живот. Започват да се затрупват едно друго. А ти абсолютно си се препълнил. Трябва да спреш, да осмислиш, да преживееш всичко това. И да отвориш място за нови изживявания.”

Обратното пътуване минало бързо. Но има едно място, което все още го вълнува – космическата площадка в Байконур, за която имал предварителна покана да разгледа. Димо е от поколението, израснало с мечти да стане космонавт. Байконур за него е магическо, легендарно място, за което разказва с благоговение.

Байконур

Байконур, в пилотската кабина на Буран

Пристигнал във военното градче, разледал музеите и прекарал вечерта там. “На другия ден отидохме до площадката “Гагаринский старт”. За мене това беше много емоционален момент. Чувстваш се като на входа за асансьора за другия свят, разбираш ли? Оттам тръгват асансьорите, оттам е стартът. И усещането, че си на вратата на другия свят, е много силно. Дадох си сметка, че оттам хората са тръгнали да излизат и да се връщат… Вълнуващо е! Със сигурност ще го помня цял живот. Вълнуваш се от факта, че други българи са били там – виждаш снимките на Георги Иванов, Александров… Научаваш за историята на това място… На гранитна плоча пише “Тук започна дръзновеният човешки щурм на Космоса.” Уникално е! Много е яко!… След този кратък миг отново си взех мотора и единственото, което ме интересуваше, беше България. В главата си нямах място да спирам в Мамаев Курган, да разглеждам Саратов или Ростов на Дон. Дори Одеса минах транзит. Тези места заслужават да им отделиш специално внимание. Аз… нямах място в главата си. “

Прибрал се за девет-десет дни каране (4-5 хиляди километра). И оттогава всеки ден в мислите си се

връща някъде по маршрута си.

Питам го дали пътуването го е променило, а Димо казва, че се променя всеки ден. Че постоянната промяна е жизнено важна за човек и без нея съществуването няма смисъл. Казва, че това пътуване за него е било мощна инжекция промяна, която със сигурност дълго време ще го държи жив. Питам го дали планира да си направи друга такава инжекция. “Да!”, казва той. И това не ме учудва.

Моторът на дядо - поправен

Поправеният мотор на дядо

Следващите планове на Димо са да отиде до Германия с мотора на дядо си – MZ ES 250 Doppelport, произведен през 1956 г. Дядо му си купил мотоциклета от панаира. Е, със същите пари можел да си купи къща в селото. Тридесет и пет години по-късно дядо му продал мотора. Но Димо тръгнал по някакви нишки, проследил кой на кого е продавал и препродавал машината… Накрая я намерил в някаква плевня в окаяно състояние. Пет години реставрирал мотора. Но го върнал към живота.

“Да, много е бавен, много е смешен, някои решения са примитивни. Усещането обаче да го караш днес, да се движиш с него, е фантастично. Всеки метър, изминат с този мотор, ми носи голяма радост. Мечтая за едно бавно пътуване покрай Дунав в посока родното му (на мотора) място.”

Днешната философия на Димо Калайджиев е бавното живеене. Показва ми бръснача, с който се бръсне, вместо да използва еднократни ножчета. Разказва ми за удоволствието, което получава дори от моментите, в които трябва да ремонтира старото MZ, за да го подкара отново… Модерният, забързан начин на живот – със задръстеното ежедневие, с интернета, с “мазането с пръст по различните устройства”, според него ни пречи. “Всеки ден срещам хора, които не могат да се концентрират, не могат да внимават, имат нужда да си пипнат устройството, да помажат с пръст отгоре. Дори с приятели не мога да проведа нормален разговор. Това ме ужасява! Ако пуснеш Google maps, ще се разходиш в Памир. Но това не е гот – потиска ме и ме кара да се чувствам зле. Бавното живеене става моята цел. Бавното хранене, бавното четене, бавното пиене на бира, бавното бръснене, бавното каране на мотор – да имаш време да погледнеш, да се огледаш. Другото е абсурд. Седим един до друг, говорим си, и единият маже с пръст. Нямаме време, не можем да общуваме.” Димо се бори да намери баланса: “Много трудно бих могъл да възстановя мотора на дядо ми без интернет. Още не съм намерил начин да ползвам мрежата така, че да се огроничавам в общуването си с хората там. Защото това, виртуалното, общуване не е истинско.”

И накрая – пожеланията на Димо Калайджиев: “Когато сме на мотора, нека видим всичко, което пътят ще ни предостави. Пътят е всичко – не да го подминaваме, не да го прекосим набързо, за да се върнем в понеделник на работа. А да успеем наистина да видим всичко, което ни заобикаля.”

Автор: Коста Атанасов


Споделете

1 коментар

  1. Pingback: Къде да пътуваме според зодиака - 2 | Българска Мотоциклетна Медия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *