Джови: Учим се от непознатите хора

Споделете

Коста Атанасов - Джови

Коста Атанасов – Джови в Япония

Представяме ви Джови – изключително готин, забавен, сладкодумен моторист. Джови всъщност е Коста Атанасов. И направи сам самичък околосветско пътешествие.

В шеги и закачки, на по баничка и кашкавалка 🙂 , с него си поговорихме за моторите, пътешествията и разни други интересни теми.
Откога е страстта ти към моторите?

Като повечето ми приятели и връстници бях увлечен по хеви метъла и хард рока. Моторите някак си много вървят с тези визия и стил. Увлечението ми към тях е било по-скоро като част от субкултурата, отколкото като нещо, което съм разбирал напълно. За разлика от днес, когато мога да кажа, че го разбирам 🙂 . Или поне си мисля, че го разбирам.

Май открих любовта си към моторите, след като открих моторите. И покрай тази си любов преоткрих любовта си към приключенията, туризма и към запознаванията с нови приятели, към свободното общуване. Едно от нещата, които най-много харесах в моторите, беше сплотеността на субкултурата. Купуваш си мотора и започваш

изведнъж да се запознаваш с някакви нови хора,

с които споделяте една обща страст. И то само защото и ти имаш мотор! Не те познават, но са склонни да ти помогнат, да те подкрепят, да ти решат проблемите, с които изведнъж се сблъскваш. Някак си се оказва, че човек може да прави приятели.

И покрай мотора разбрах, че съм контактен човек. Защото бях адски срамежлив и затворен. А свободата, която моторът ми даде в общуването, кате че ме разкрепости да общувам с други хора. И това ми харесва! Така че моторът ми даде не само себе си, той ме обогати по много начини.

Колко километра на 2 колела имаш общо навъртяни?

Нямам представа. На околосветското пътуване навъртях 45 000 км (не броя, когато съм прелитал със самолет или пък съм бил на кораб). Да речем, че още толкова съм направил преди това – с другите 2 мотора. Но това е само wild guess. Не мисля, че имам чак толкова много навъртяни километри. За съжаление, напоследък не мога да отделям достатъчно време за каране.

Разкажи ми за околосветското пътешествие. Мъничко 🙂 .

Мисля, че всеки моторист би искал да направи такова пътешествие – да пътува, да се кефи на приключения.

Обаче знаеш ли какво ми светна? Че ако не го направя, ако не тръгна да го правя, вече рискувам да премина някаква мислена бариера и никога да не го направя. Винаги в живота си съм се пазил от това да преминеш някоя точка на НЕзавръщане. Много ме е страх да не направя нещото, което съм искал да направя. И май страхът, че няма да го направя, е движещата сила. В този случай беше баланс между двете – страхът и желанието.

В степите на Казахстан

В степите на Казахстан

Мислех си, че ще го направя някога в бъдещето. Когато имам идеалния мотор – някакъв немски. Когато ще имам много пари, ще имам всичко и всичко ще ми е готово. Но знаеш ли какво ме попита един много готин човек – Дъг Уотке? “Е, Джови, защо не го направиш с твоя мотор?” Ами да – това Е най-логичният въпрос! Нищо, абсолютно нищо не ме спира да го направя с моя мотор! Да, крузер е. И е доста тежък. И не е офроуд… Човек, когато иска да направи нещо, може да го направи с подръчните си средства – не е нужно да има някаква супер техника. Казах си: “Правя го! Край!”.

Започнах да организирам околосветското си пътешествие. Отне ми 6 месеца. Последните два бяха невероятно лудо активни и изпълнени с напрежение… И изведнъж се оказах вече в Румъния! Оттам нататък – хем България е супер близо зад гърба ти,

хем не можеш да се върнеш,

защото си казал, че ще направиш цяло околосветско. Пътуването ми трая 15 месеца, като 5 от тях работих, за да мога да си позволя да продължа. Беше пълно с това, което исках: имаше срещи със супер интересни хора, а този социален елемент ми е най-интересен. Имаше приключения, имаше проблеми, имаше неочаквани драми. Имаше всичко, което една хубава история трябва да има 🙂 – не може всичко да ти е наред. Обикновено нещо трябва да се прецака, за да стане интересно. При мене доста неща се прецакаха 🙂 . Така че беше много интересно!

Когато тръгвах на пътешествието, знаех, че ще науча нови неща и за себе си, и за света, и за всичко. Точно това се случи. Смятам, че след околосветското доста съм се променил – за добро или за лошо. То ми даде много.

А самото пътуване ми беше година и 3 месеца. Навъртях 45 000 км. Минах през Румъния, Молдова, Украйна, Русия, Казахстан, Русия, Монголия, пак Русия, Япония. От Япония се прехвърлих в Щатите, където 3 месеца бачках. След това пресякох САЩ, прехвърлих се в Европа, в Англия, където работих месец и половина. И след това вече тръгнах да се прибирам през Франция, Италия. Тия държави, дето са след Италия, не знам точно как са подредени 🙂 . Хърватска, Черна гора и Косово, някакви такива места… не ги помня.

Идеята ми беше всеки ден да пиша и така да финансирам пътуването си – с подкрепата на хора, които четат пътеписите ми в сайта. Обаче аз съм толкова многословен, че не ми стигаха дните, в които да пиша какво ми се е случвало в дните, в които не пиша 🙂 . Видя се, че така няма да стане. И трябваше със собствени сили да довърша пътуването. Да, но не знаех дали ще успея да се справя. А не исках да го прекъсна и да се върна, защото

щях да се почувствам победен.

Пък не съм от хората, които лесно приемат поражения! И знаех, че последното нещо, което трябва да направя, е да се откажа.

Пътна табела в Сибир

Пътна табела в Сибир

Знаеш ли кое е едно от най-важните неща, които научих от това пътуване? Че човек трябва да знае кога да се откаже. Понякога е много голяма грешка да правиш нещо на всяка цена – защото си решил да го направиш. Когато видиш, че не се получава, просто си кажи: “ОК, не мога да се справя. Отказвам се.” Това е по-мъдрият начин. И още нещо: аз правех околосветско, а на околосветското, като минеш средата на пътуването и тръгнеш да се връщаш назад, ще ти бъде малко по-трудно, отколкото да го довършиш 🙂 .

Ще ми повярваш ли, че аз грам не разбирам от мотори. А и географията е много… мъглява за мене 🙂 Но и това беше част от приключението. От тук до САЩ съм карал, без да имам карта. Питал съм хора – като допълнителен стимул, допълнителен екшън, като нещо, което още да ме вкара в приключение. Защото така си принуден да общуваш. Като се загубиш, обикновено спираш, за да попиташ някого. Аз много обичам да се губя. И човек като се загуби, в един момент неизбежно ще се намери, защото няма как да не се намери 🙂 . А като се намериш, си казваш “Смятай колко добре се справих, щом се намерих, след като се бях загубил.” 🙂 .

Да тръгнеш към САЩ с мотор, но без карта, си е доста екстремно! Е, там не се изгубих. Но пък се изгубих в Токио, Япония. Само там успях да се изгубя 🙂 . Преди това, в Казахстан, срещнах един японец, с когото се сприятелихме. И в Токио аз бързах за среща с неговите приятели, а в същото време той беше в Созопол, при моите родители. Та бързах, защото щяхме да си говорим по Skype. За мене едно от най-готините неща в мото света са приятелствата, които завързваш. Остават си и извън моторите…

Джови, кое е най-опасното нещо, което ти се е случвало на мотора? 

… Последното ми падане, когато се прибирах от околосветското пътешествие. Връщах се от Генуа, Италия. 4 дни преди рождения ми ден. Реших, че ще го празнувам вкъщи и тръгнах да карам бързо по магистралата. Почти имах усещането за вече-прибрал-се. Но спуках гума. Тя блокира, започна да се сурка, едва овладях мотора до някакъв момент, след това той се изметна и ме изхвърли. 150-200 метра се пързаляхме по асфалта. Aз, естествено, бях по потник 🙂 , което не го препоръчвам на никого.

Един ТИР беше спрял на аварийни точно зад мен и реално ме пазеше някой да не ме прегази. Но пък, когато паднах, не знаех колко близо е бил зад мен. А магистралата беше фрашкана с ТИР-ове! После ми светна какъв невероятен късмет съм имал – че не се е случило, докато съм изпреварвал, защото просто… Късметът ми обаче беше двоен – паднах точно до един от магистралните телефони 🙂 , които са през няколко километра. Първо избутах мотора. Пробвах да се обадя на пътна помощ. Целият бях в кръв, кожата на ръката ми я нямаше. Започна да вали дъжд и всяка капка дъжд, която ме удряше по кожата, ми причиняваше болка… А аз се опитвам да говоря, да викам по тоя телефон нещо на италиански, защото нито те говорят английски, нито аз – италиански. Все пак се разбрахме – да изпратят някой да ми качи мотора и да го откара.

В Италия след падането

В Италия – след падането

Тъпото беше, че точно тогава в Италия започнаха празниците им Ферагосто – в средата на август италианците спират да работят. И няма кой да ти оправи мотора… Добре, че имах една приятелка в Генуа, при която останах 2 седмици, за да се възстановя. Ходех като робот 🙂  – целият бях бинтован.

Още едно сериозно падане съм имал – в Русия. Реших, че ще наваксам малко километри и този ден ще мина 700-900 км. Беше към 12 часа през нощта, аз съм около Самара и продължавам да карам. И, естествено, се загубих. Тръгвам да карам по чисто нов асфалтиран път. Всичко е супер, направо нетипично – да се чудиш как е възможно. И си карам с някаква нормална скорост, обаче в един момент

асфалтът просто свършва.

Започва чакъл и свършва в голяма купчина камъни. Аз виждам само това, което фарът осветява. Фокусирам каменната купчина и започвам да спирам. Ама то всичко е прашно, моторът ми поднася, удря се, изхвърля ме. После видях, че на каската ми има белег от удара в един камък. Нали не очакваш точно там, точно по това време, някой да мине?! Няма никакви коли, няма жива душа. Не мога да си вдигна тежкия мотор. Разкачих си целия багаж, изправих мотора и после пак сложих багажа. Добре, че на мен нищо ми нямаше! Отървах се само с натъртен хълбок.

Но адреналинът ме удари и си продължих 🙂 . Стигнах до супер-пост-апокалиптично място. После разбрах, че съм нощувал някъде в Уфа. На сутринта се събудих, излязох навън и първият човек, когото видях, беше някакъв рокер. Човекът имал сервиз и там ми завариха степенката, изправиха ми, каквото беше изкривено. Два дни той и приятелите му ме разхождаха из града, показваха ми забележителностите. Ей такива приключения имах през цялото време.

Много хора ме питаха защо съм решил сам да го направя това пътешествие. Истината е, че ти, пътувайки сам, много рядко оставаш сам. По-скоро си по-малко сам, отколкото когато пътуваш с група хора. Като си с групата, рядко имаш контакт с други хора. А когато си сам, хората някак си не се страхуват от тебе. Не ги е страх да дойдат да те питат какво правиш, какъв е този мотор, къде отиваш с целия този багаж. И ти така се учиш – от хората, които не познаваш, от новите неща, които ти се случват. Не се учиш от хората и нещата, които вече са ти в зоната на комфорта и вече си свикнал с тях.

Как реагират близките ти на цялата твоя история с моторите?

В началото майка ми много се притесняваше. Но с времето сякаш се научи да ми има доверие. Възприе моята философия, че човек трябва да мисли позитивно, защото реално няма контрол върху всичко, което му се случва. И ако си мислиш за хубави неща, хубави неща ще ти се случват. Ако пък ти се случи нещо лошо, значи така е трябвало да стане. И в крайна сметка това нещо ще доведе до друго хубаво нещо.

Да те питам за стереотипите – с какви стереотипи, свързани с мотористите, си се сблъсквал? Не само в България, ами и по света. 

Мусака с кисело мляко

Мусака с кисело мляко в Алабама

Когато започнах да карам мотор, си мислех, че всички хора възприемат мотористите като някакви мръсни, некъпани, метъли, брадати, пияници, нескопосани, нехранимайковци и пр. Но не е толкова лошо, колкото хората си мислят, че е. По-скоро на другите им е интересно. Ние като общество сме много различни от Щатите – там има мото клубове, които се занимават с престъпления. Това е техният бизнес и те живеят като отшелници. При нас не е така и няма такива стереотипи, каквито има в САЩ. Днес в България има много повече мотори, отколкото по времето, когато аз започнах да карам. И колкото повече има, толкова хората възприемат моторите и мотористите като нещо нормално. Настроенията са по-скоро позитивни: “О, моторът е интересен, ти си интересен, като караш мотора”. Хората искат да разберат повече за мотоциклета, за цялата екипировка, за всичките тези супергеройски атрибути, които обличаме 🙂 .

На фона на този позитивен прочит, много често чуваме “донори” като определение за мотористите…

Това го има. Защото много хора се страхуват от моторите и си имат своите основания. Има реална опасност, но тя е … Абе, ако ти е писано да се удавиш, няма да се обесиш. Или беше обратното 🙂 .

Каза, че си художник.

Да, занимавам се с компютърна графика – предимно за компютърни игри. Създавам компютърни игри.

А правил ли си някоя компютърна игра с моторчета?

Не! Добра идея! Как не съм се сетил досега!

И аз това се чудя 🙂 ! Когато си говорихме с теб за BMM, ти каза, че повече от година си отказвал да даваш интервюта. Защо?

Може и повече от година да е. Но, да, не давах. Имам чувството, че всичко, което съм искал да кажа, вече съм го казал по няколко пъти. И започвам да се повтарям. Нямам какво ново да кажа.

А защо се съгласи да ми дадеш това интервю?

Защото идеята ти е страхотна! И много се радвам, че точно ти се захващаш с това нещо. Смятам, че ще стане супер. В България зее празна дупка на мястото, където трябва да има готино списание за мотори. И това списание да се прави от хора, които са истински ентусиасти; хора, които с цялото си сърце обичат моторите и искат да помогнат на мото общество да се изгради още повече. Да привлекат нови членове, да направят нещо много готино! Това е супер, трябва да има такова списание! И много се кефя, че именно ти го правиш!

Едно интервю на Аня Будева

Снимки: личен архив на Коста Атанасов


Споделете

2 коментари

  1. Pingback: С мотор до Монголия | Българска Мотоциклетна Медия

  2. Pingback: 33 съвета за приятно мото пътуване | Българска Мотоциклетна Медия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *