Спасението, наречено мотоциклет

Споделете


Спасението, наречено мотоциклет

Колаж: BMM

Замисляли ли сме се какво е за нас спасението? И кое е онова нещо (или пък онази сила), което в определен момент ни е измъкнало, съхранило и спасило?

В BMM получихме един мейл – изповед. Изповедта на едно момче, чийто живот е бил, меко казано, тежък… Изповедта, която върви ръка за ръка със спасението, наречено мотоциклет. Публикуваме изпратеното ни почти без редакторска намеса, като запазваме анонимността на автора.

“Първият ми отчетлив спомен е за един оранжев китеник, който покриваше легло с пружини. Китеникът беше много мек. Баща ми ме сграбчваше за дрехите, удряше ме в леглото, а аз хвърчах до тавана. Ако имах късмет, се “приземявах” на мекия китеник. Ако нямах – падах на дъските. Но и в двата случая шамарите – тежки и с ярост – се изсипваха върху мене. И продължаваха, докато баща ми се умореше. Или пък решеше, че вече го болят ръцете…

Помня и колана – широк, бежов, кожен. “Благодарение” на него целия бях в синини и белези. Един ден в училище ни проверяваха за въшки и видели бабунките по главата ми. Директорката на училището изненадващо дойде у нас. Казали ѝ, че съм падал по стълбите. А след това коланът изчезна…

Баща ми беше доста изобретателен в наказанията.

След дежурния бой често пъти ме събличаше чисто гол и ме пускаше на улицата. Това беше неговата педагогика – нека да видят децата какво ми се случва, когато не слушам.

Статистически погледнато всеки трети ден бях смилан от бой. Най-често баща ми започваше да бие жена си. Аз исках да прекъсна всичко това, но бързо-бързо родителят стигаше и до мене. И не – тогава не съм се замислял как оживявам. Защото бях убеден, че във всички семейства ситуацията е такава. Мислех си, че това е повече от нормално…

Една вечер видях жена му цялата окървавена. Не издържах и избягах. Скрих се между някакви гаражи, а отгоре ми се изсипаха ламарини. Намери ме братовчед ми, дойде и милиция. На следващия ден трябваше да тръгнем за летен пионерски лагер. Е, само аз не тръгнах, защото май съм бил имал гниди, ама не било много сигурно. Това, което обаче със сигурност се случи, е, че баща ми ме заля с газ за горене – целия, отгоре до долу. Не можах да разбера дали евентуалните гниди изгоряха. Но кожата на главата ми изгоря. Дрехите ми – също…

След това дойде следващата му жена – учителка, с двама сина. Малкият беше читав. Големият беше алкохолик и често си правеха компания с майката. Няколко пъти направи опит да ме насили сексуално. Затова и спях омотан с една шуба. И да – мълчах си, защото на кого да кажа? На майка му ли? Че тя ще повярва на сина си, а не на мене. На баща ми ли? Че допълнително и извън редовните побои да ме смели… Спаси ме по-малкият син. Той нещо чул, усетил се, казал на майка си и се изнесохме…

Вече бях пораснал доста. По мое настояване и с помощта на тази женица отидох да уча в по-голям град. Имах пари само за квартирата – за нищо друго. Съучениците ми, нищо че ми се подиграваха, ми купуваха закуски, та успявах все пак да сложа някой и друг залък в устата си.

И тогава, в този град видях пистарките!

Живеех за това да ги зърна отново.

А когато някой батко, след дълги молби от моя страна, ме качеше на мотоциклета и ме повозеше, не бях на себе си от щастие! Това ме държеше до следващото возене. Това ми помагаше поне малко да се освободя от онзи страх – че ето, ей сега отнякъде ще се появи баща ми и ще ми хвърли редовния бой…

А баща ми вече имаше трета жена – един от първите Човеци в живота ми. Тя ми помагаше – кога със съвет, кога с храна, кога с пари. Благодарение на нея не успях да се докосна нито до алкохола, нито до наркотиците. Е, цигарите ги научих. Ако не беше тази жена, сигурно нямаше да завърша средното си образование.

Отидох войник, а на клетвата ми дойде само тя. Никой друг… Малко след това получих жестока бъбречна криза. Лекарите казаха, че и двата ми бъбрека са пропаднали доста под нормалното ниво. Чух ги да си говорят, че това няма как да се получи по време на войниклъка. А че е следствие или от у̀дари по главата, или от падане от високо. Какво да им кажа – че е И от двете неща, с които дълги години редовно съм живял? Или пък да им разкажа и за другите издевателства? Как се казва това? Но пък ще стана мъж – така се самоубеждавах. Постоянно си представях разни мотоциклети и си мислех за тях. Ей тази мисъл ме спаси – че един ден ще имам свой мотоциклет и ще съм свободен!

Уволних се. Баща ми на сядане и на ставане повтаряше, че от мене нищо не ставало. Нямало и да стане… И че, ако не се държа за него, съм умрял. Взе ме и отидохме на гурбет в чужбина. Обаче фирмаджията не плащаше и аз заявих, че ще се прибера в България. Баща ми, естествено, беше на друго мнение. Почна пак старата песен – скандали, побоища. И така – два дни, непрекъснато… Накрая съм колабирал. А лекарите установили инфаркт вследствие на силна нервна криза. Бях на 20 години…

И ето ме отново в България. Наех си квартира. Третата жена на баща ми ми помагаше с каквото може.

На 21-годишна възраст за първи път видях родната си майка.

Баща ми обаче разбрал. Връхлетя, за да стовари отново ада върху мене. Само че не позна. Защото, докато държах токата на колана си, му изкрещях: “Или ти ще ме убиеш тук и сега, или аз те убия тук и сега! Аз съм готов да умра – затова давай да приключваме веднъж завинаги!”. В този момент изневиделица дойде спасението – отнякъде чух звук на мотоциклет. И усетих някаква сила. Сигурно беше Бог, който никога не ме е изоставял. Нещо сякаш хвана ръцете ми, усмири ме, погали ме топло и нежно. А баща ми изведнъж замръзна… И повече никога не посегна – нито на мене, нито на някоя от жените си.

След това всичко се случи като в класически не-особено-класен филм. Пак заминах за чужбина. Боят и тормозът вече ги нямаше, а аз си купих първия мотоциклет. Казах си: “Край! Всичко лошо свърши и сега започва хубавото!”. Запознах се с една девойка, влюбих се, върнах се, оженихме се. Тя забременя, а няколко месеца след като роди, разбрах, че в т.нар. ни семейство има още един мъж. Разведохме се. Тя има още едно дете. А моето много рядко ми го дава – въпреки решението на съда…

И не – не търся съжаление! Това си е моят живот – труден, тежък, с побоища и разочарования… Понякога ми става непоносимо трудно и уморено все аз да разбирам другите. Но и това минава. Минава, благодарение на мотоциклета. Яхвам го и сякаш чувствам едни ангелски крила, с които летя над всичко и всички. Без моя мотоциклет и без вярата в Бог (или както искате го наречете) не мога. Те ме спасиха. И продължават да ме спасяват…”

BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.



Споделете

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.