Снимка: Marius Oprea (Unsplash). Колаж: BMM
Жените са като пеперудите – трудно ще ги догониш. А ако ги хванеш и искаш да са твои, ще трябва да ги забодеш с карфица. Така няма да мърдат. Но със сигурност ще умрат…
Та и аз съм като пеперудите. Историята ми… то история за разказване ли е… Като на болшинството българки е – дълги години, които бях отдала на семейството и работата си. В семейството си бях като закарфичена – от вкъщи на работа и обратно. Трябваше да слушам – мъжа си, естествено. Да нямам собствено мнение. Да не правя нищо без разрешение.
Мислех си: “Децата да пораснат и това ще приключи!”. Да, ама стана още по-лошо – вече освен психически тормоз, имаше и физически. Съпругът ми доста често ми посягаше.
След поредния жесток побой си казах:
“Дотук беше!
Досега, каквото можах, отдадох на мъж, деца, семейство. Животът обаче си е мой! Повече няма да търпя!”. Заведох дело и се разведох.
Междувременно си бях намерила къща – в нея живея и в момента. И реших кардинално да променя живота си – да намеря нови приятели, да започна всичко наново. Нали съм жена – значи съм като пеперудите. В целия ад, в който живях три десетилетия, успях да оцелея. Карфицата вече я няма – значи трябва отново да полетя.
Една вечер видях снимка на мои приятели – пред Айфеловата кула и с мотоциклети. Сигурно ще ми се смеете, ама искрено се учудих как така са стигнали с моторите до Париж. А още повече се учудих, че с тях е едно момиче – младо, крехко, вятър ще го скърши направо. И тогава си казах: “Жено, това е твоето нещо! Ще се научиш да караш мотоциклет. Ще направиш нещо различно с живота си!”
Нямах представа, че и в България толкова жени карат мотори. Да, в чужбина съм виждала. Ама тук… Но намерих. С тях и до ден днешен сме приятелки.
И започнах да чета за мотоциклетите.
Записах се на курс. Болшинството от познатите, с които споделих тази радостна за мене новина, ме погледнаха с нескрито недоверие. А някои от тях – и с насмешка. Започнах курса. Първия път го помня като че беше вчера. Тръгнах лесно. Ама след това паднах и си ударих лошо дясното рамо. Инструкторът ме пита: “Ще се откажеш ли?”. Как ще се откажа??? Аз не се отказвам – толкова неща са ми минали през главата, че болките в едното рамо ли ще ме спрат?
Взех си изпита от раз. Беше 18 септември 2016 г. и тогава за първи път беше отбелязан Денят в памет на загиналите мотористи и в подкрепа на пострадалите мотоциклетисти. За мене това си беше знак свише. На следващата година, когато отбелязвахме Деня, изкачих връх Безбог. И посветих това изкачване на загиналите мотоциклетисти.
Дойде ред да си купя мотор. Мъжете продължаваха да ме гледат несериозно, а аз четях, проучвах и накрая си харесах един мотор. Харесах си го на картинка, защото беше в Плевен. Ама и да отида – аз какво разбирам? Нацелих един плевенски мотоциклетист, примолих му се да го види и да си каже мнението. Човекът се оказа много точен – отишъл, видял го и ми каза, че машината е в добро състояние. Благодарих и капарирах мотора. Заради разни причини малко се позабавих с купуването. Но в началото на есента го получих – по Еконт и за ужас на немалко мъже. Щото “тук някаква жена си купила мотоциклет и ще си го взима от офиса на куриерите”… 😀
Е, вече имах мотор!
Имах и добър екип. Остана само да подкарам машината. И да знаете – мнооого ми се караше! Тръгнах сама до близко село – на около 30-ина километра. Благополучно пристигнах. Спрях за кафе. А след това продължих към едно градче – хайде още 40-ина километра. Пак отпочинах малко и обратно. Ама толкова ми се караше, че на връщане подминах отбивката за вкъщи и се спрях при инструктора ми. Казах му: “Шефе, това ми е първото каране! Дойдох да ти се похваля.”. Прибрах се. Бях изминала близо 150 километра. Раменете ме боляха, но бях изключително доволна от себе си.
Последва първото ми дълго каране – до Добринище. Пак сам-самичка. Пристигнах по тъмно. На следващия ден се прибрах у дома – отново по тъмно и в ужасно дъждовно време. Ама го бях направила, нали?!
Баща ми получи инфаркт. Грижех се за него. И след прекъсване от 9-10 месеца
дойде ред на първото ми чужбинско мото кръщене.
От градчето, в което живея, през София до Гърция. Признавам си, че ме беше шубе – как ще стигна сама до София. Но си казах: “Ако не можеш да се оправиш дотам, кък ще стигнеш до Гърция?”. Е, оправих се 😎 . Тръгнахме за Гърция и за първи път карах в група. При едно от спиранията си изпуснах мотоциклета. Много се притесних – че ще забавя групата. Пък и нали цял живот все ми е крещяно… Но колегите ми помогнаха, казаха, че на всеки от тях се е случвало, че няма нищо фатално. Само да знаете колко съм благодарна на тези хора – че ме приеха, че се отнесоха с разбиране…
Много мога да разказвам, ама и това е достатъчно. Запомнете: жените са като пеперудите. Трудно можеш да ги хванеш, а най-добре е да ги оставиш на свобода. Тогава те ще са красивите и изящни Божи създания, които правят света по-цветен и по-истински.
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
