Снимка: Anne Nygård (Unsplash).

Ка̀рмата е кучка – това е искрено споделеното от една майка. Майка на мотоциклетистка. С чувство за хумор и с доста истини тази дама разказа пред BMM историята си. История, в която най-вероятно ще се припознаят и други родители – без значение дали са майки или бащи. На тях обикновено не им дават думата 😉 , защото главните герои (пак обикновено) са мотоциклетистите.

С Ка̀рмата е кучка ние от BMM даваме старт на една нова поредица, която сме именували “Неразказ(в)аните истории на…”. Какво ще има в нея ли? Ами ще видите 😎 . А ние започваме със споделеното от майка на мотоциклетистка.

“Когато се омъжих за бащата на дъщеря ми, родителите ми му купиха мотоциклет. Някакъв СССР-ски, 125-кубиков. Голяма г@зария беше 😀 . Аз нещо не разбирах смисъла на тази покупка, но родителите ми разсъждаваха във формат “зет като мед”. Бях бременна в третия месец, когато – с лекарско разрешение, тръгнахме с мотоциклета за Пазарджик. Всичко мина добре, бъдещото дете 😉 не пострада от майчината безотговорност.

Но пък майката – демек аз, си изгори крака на ауспуха.

Нищо, де – мина. То тая бременност трябва да се помни и с нещо смешно, не само с това колко тежка беше…

Родих детето. На сядане и на ставане се молех на Господ и на Висшата Енергия то да е момиче. И те чуха молбите ми, за което цял живот съм им благодарна. На 40-я ден след раждането пак се намЕтках като задна седалка на мотоциклета. Такъв дъжд ни пра, че… А аз се сдобих с родилна треска. Нормалните жени карат родилна треска веднага след раждането, не като мене. Предупредих ли, че съм леко луда? Невинаги леко, де 😎 . Освен това съм майка-идиотка 😉 и детето хич не е случило на родителка. Ама то си ме е избрало, нали?!

Онова с брака го приключих след няколко години. Отгледах сама дъщеря си. И понеже ѝ бях и за майка, и за баща, когато по-сериозно се наранеше, реагирах не-особено-адекватно. Абе, направо си беше хистерично на моменти… Ама и тя не беше най-кроткото нещо на този свят. Май е трябвало момче да бъде. Обаче нали толкоз се молих, та онзи от горе беше съчетал Неговия промисъл с моето желание 😀 .

Но ка̀рмата е кучка и, когато дъщеря ми стана на 20 години,

категорично заяви, че ще става мотоциклетистка.

Малеййййй! Примрях. Всичко ми се преобърна, сърцето ми спря, светът замря… Понеже съм индианец, за мене мотоциклетите бяха онези идиотски превозни средства, които летяха със смертелна скорост, непредвещаваща нищо жизнеутвърждаващо.

Постарах се да запазя самообладание и да не ѝ скоча на веждИте, да не я залея с хистерична логорея и въобще… да не я разкостя. Повтарях си, че трябва да съм дзен и да уважавам избора на детето си – защото това е неговият живот. За разлика от другите увлечения на дъщеря ми, за това имах не-особено-приятното-усещане, че с времето няма да отмине. Щото гените са си гени – баща ѝ караше мотоциклет, дядо ѝ също е карал. А срещу гените не можем да се борим.

Теорията е хубаво нещо, ама практиката е различна. Та и аз – съгласявах се с детето. Че да – ще изкара мото курсовете. Че да – ще има мотоциклет. Че да – ще пътува насам-натам. Ама беше едно учтиво съгласяване 😉 . Или пък уклончиво…

Докато няколко седмици след това се случи случка. Карам си аз автомобила, дъщеря ми – до мене. На Попа (в София) завивам и детето ентусиазирано казва: “Мамо, мамо, ей такъв мотор искам да карам!”. Гледам аз – едно такова голямо, бум-бум-бум, едни кожени ресни се ветреят, нек’ъв брадясал младеж го кара. Бе, много тежкарско, веее, мноооого. Казах вече, че съм индианец, нали? Та питам дъщеря ми “К’ъв е тоз мотор, бе, маме??? Много готин!”. Тя заявява, че това е чопър. А аз се въодушевЛих – как ще украся бъдещия ѝ мотоциклет, ще го “изрисувам”, ще го нагиздя 😀 😀 😀 . Толкова се въодушевЛих, че детето трябваше да ме укроти с думите: “Добре, мамо, ще го направим. Ти само гледай пътя.”

Покрай целия ми мото екстаз не ми хрумна, че

бъдещата мотоциклетистка душа̀ под наем носи.

Че е едно джезве кокали, което ще трябва да управлява бая тежичка машина.

Накрая дойде Денят: детето беше горд собственик на свидетелство за управление на мотоциклет. И на дневен ред беше покупката на чопър. На мене се падна “честта” да информирам бащата. Обаждам му се по телефона, казвам, че младата дама ще става мотоциклетистка. От другата страна “Ох! Ах! Ама как? То е толкова опасно…”. Ще речеш, че през всичките тези години той се е грижел за нея. Че е проявявал някакъв интерес… Пуснах си рЕзко оградката на зъбките 😎 и му казах: “Споко! Тя не си е написала да се бастиса от мотоциклет.” След кратко мълчание родителят отговори: “Ми, добре. Щом като така казваш.”. Услужливо, а? Отговорността пак е върху мене, ама нейсе.

Купихме мотоциклет. Бащата активно съдействаше и май се вълнуваше почти колкото детето. А около мене приятели и познати разни почнаха да ме гледат като извънземно. Каква майка съм? Как мога да позволявам на дъщеря си такова нещо? Аз ум имам ли? И в този десен… Ушите ми се наслушаха как трябва да я спра. Как трябва да ѝ забраня. Как това не е правилно и аз трябва да ѝ посоча правилния път.

Тц! Първо: реагирам като бик на червено, когато някой ми каже какво трябва да правя. И винаги правя точно обратното 😀 . Второ: нЕкак си ми е много чуждо това лицемерно патриархално поведение, според което децата ще правят това, което родителите им кажат. Щото така било правилно. По чии критерии е правилно? – питам аз. Трето: убеждението, че децата са наша собственост, откровено ме излита от обувките.

Защото всеки е собственост само и единствено на самия себе си.

Споменах вече, че съм леко луда, нали?! И че детето не е случило на майка…

Тук приключвам с моята история, приятели. Следват изводите:
– Позволете на децата си да вървят по собствения си Път. Той си е техен! В този им Път ние – родителите имаме място до определен момент.
– Научете децата си да бъдат отговорни и дисциплинирани. Тогава Пътят им ще бъде много по-смислен.
– Не ги натоварвайте със собствените си нереализирани амбиции. Защото кармата е кучка 😉 .

Спирам с дидактиката 😎 . И се връщам към дъщеря ми. Вече е доста голяма. Сбъдна мечтата си да си купи един мнооого готин (вече трети) мотоциклет, който не е чопър 😉 . Омъжи се – за мотоциклетист, естествено. Пътува. Върви успешно по своя си Път.

Аз се научих да не влизам в страховити филми, когато тя тръгне с мотоциклета. Щото нали я знаете онази приказка – да не дава Господ да ви се случи това, което майка ви ви мисли… Научих се, че не бива да звъня и да питам като нЕкой обезумял невнятник “Къде си???”. Радвам се, когато тя ми пише или пък ми звънне, че е пристигнала. Е, още не съм се научила да реагирам съвсем спокойно, когато пост фактум дъщеря ми ме уведоми за някое падане и/или травма… Но я разбирам – не иска да ме притеснява.

Накрая да пожелая на мото родителите да се гордеят с децата си. На мотоциклетистите да пожелая безаварийно и красиво да им е. А, и още нещо към тях: един ден и вие ще имате деца. Не забравяйте, че ка̀рмата е кучка 😉 .”

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.