Снимка: личен архив.

За Iron butt би трябвало да са чували болшинството мотоциклетисти. За незнаещите да кажем, а за знаещите да припомним: Iron butt не е класическото състезание за скорост. Нито пък за мото умения – кой е по-по-най-. Iron butt е състезание със самия себе си. То е само-състезание и само-изпитание – за физическа издръжливост, концентрация, дисциплина и психика.

Началото на историята на Железния з@дник (това е преводът на Iron butt) започва през 1984 г. Къде? В САЩ, разбира се 😉 . Тогава се провежда първото Iron Butt Rally, в което участие взимат и 10 мотоциклетисти. След няколко такива събития, през 1991 г. надпреварата преминава под управлението на Iron Butt Association (IBA).

И тъй като на нас нЕкак си ни е по-интересно само-състезанието 😎 , затова ще излезем от рали-форма̀та. Всеки, който иска да предизвика себе си, може да се сдобие с титлата, пардон – сертификата за Iron Butt. Минимумът за това е “Saddle Sore 1000“ – т.е. да измине 1000 мили (1600 км) за 24 часа или по-малко. Всичко това се удостоверява с касови бележки от бензиностанции и търговски обекти (в които фигурира часът на покупката). Води се и “пътен дневник” – с отбелязване на изминатите километри и локациите. След това документите + заплатена такса се изпращат до IBA, където се обработват. Ако сте покрили всички изисквания, получавате сертификат.

Най-пресният 😉 български Iron Butt

е Ангел Димитров. Преди броени дни, за 21 часа той измина разстоянието от родния му Пазарджик до гръцката столица Атина и обратно. Ето и коментара му за само-предизвикателството.

“Защо реших да го направя? От 30 години карам мотоциклети. За всичките тези години съм минал през какви ли не машини, пътища и терени. Но никога не бях правил нещо подобно. След няколко дълги прехода идеята за Iron Butt започна настойчиво да се върти в главата ми. И стана… фикс идея.

Има едни въпроси, които човек си задава и които остават без отговор. Един от моите беше: “Мога ли?“. Исках да видя лимита си!

Имаше обаче и друга – много по-лична причина. Понякога човек има нужда да довърши един разговор със самия себе си. Напоследък преминавам през един от трудните периоди в живота си. Период, изпълнен с напрежение, стрес, отговорности и мисли, които не ти дават мира. В ежедневието постоянно има някой, който иска нещо от теб. Някой, който разчита на теб. Проблем, който трябва да решиш. Решение, което трябва да вземеш.

И някъде сред всичко това забравяш да останеш насаме със собствените си мисли.

Снимки: личен архив. Колаж: BMM.

Затова имах нужда да тръгна.

Не да избягам от проблемите си. Те няма да изчезнат, защото съм изминал няколко хиляди километра. А просто да остана сам. Без телефони, без разговори, без чужди очаквания. Само аз, мотоциклетът, пътят и мислите ми. Защото понякога най-дългият път не е този, който изминаваш по картата. А този, който трябва да извървиш вътре в себе си.

Тръгнах от Пазарджик. Стигнах до Атина, видях Акропола и поех обратно. Километър след километър. Имаше моменти, в които се наслаждавах на пътуването. Имаше и такива, в които просто карах и мислех.

Тръгнах с 250 км дъжд в тъмното на 5 градуса с потящ се визьор (счупих pinlocka на последния трип, за малко мислех да обърна). После жега. И накрая пак студ + умора + болки. Последните 250 километра от Кресна до Пазарджик изминах без спиране. Коленете ме боляха. Беше ми студено. А в последните километри… просте се молех това приключение най-после да свърши. Е, точно тогава разбрах защо са нарекли предизвикателството Железен з@дник 😀 .

Съжалявам ли?

Нито за секунда! Когато се прибрах, изпитвах огромно удовлетворение. Не защото съм поставил рекорд. Не защото съм направил нещо, което никой друг не е правил. И със сигурност не защото имам нужда да доказвам на някого колко съм издържлив.

А защото направих нещо, което отдавна исках! И защото през тези километри имах време да остана със себе си. Не намерих отговор на всеки въпрос. Не реших всичките си проблеми. Но може би успях да подредя част от мислите си и да погледна на някои неща по различен начин.

Бих ли го повторил?

Категорично НЕ! 😀 Последните километри ми бяха достатъчни, за да разбера, че подобно изпитание не е шега. Умората на мотоциклет е опасна и човек трябва да знае кога да спре – без значение каква цел си е поставил.

Но не съжалявам, че тръгнах. Защото има неща, които човек трябва да направи поне веднъж в живота си. Не заради другите. Не заради признанието. А заради себе си.

Понякога не тръгваш на път, за да стигнеш някъде. Тръгваш, за да намериш малко от изгубеното от себе си, докато си вървял по пътя на живота си.

А онзи недовършен разговор със себе си? Ами… така и не се разбрахме 😀 😀 😀 .”

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.