Снимка: Harley-Davidson (Unsplash).

За мото компаниите е днешният коментарен текст. Автор е една мото дама – Виктория Сион. Макар че е чужденка, споделеното от нея е общо-мото-валидно.

И така – ето мнението на Виктория за мото компаниите и за ценностите.

– Благодаря, не пия.
– В смисъл? Болна ли си?
– Не, въобще не пия.
– Да, де, ама как ще разпуснеш? О, хайде, де – ти не си пила хубав алкохол. Ето, пробвай.
– Не, благодаря. Не пия.

Ей такива (или подобни) диалози се водят, когато иде реч за пътуване в мото компании. Почва се от доста неподходящи вариации на тема “Е, кога тръгваме?”. Само че въпросът се задава от хо̀ра, които не познавам достатъчно добре. И се свършва с искрена липса на разбиране как така е възможно да не искаш да отидеш някъде в компанията на някои (които и да са, каквито и да са) хо̀ра. “Ама това е компанияТА! Това е забавлениеТО! Как така нямаш нужда от това? И какво значи твоят въпрос “Защо?””.

Ми ей така, приятели. Като за начало ще заява собствената си субективна позиция:
– Първо: не всяка компания е благословия.
– И второ: дори и компанията да е готина, това все още не означава, че е благословия.

Лично за мене компанията е един от основните елементи, обуславящи цялостното мото пътуване. Темпото на каране, изборът на местата, където ще спрем и ще отседнем, пътищата, по които ще минем… Но най-важното е общата атмосфера на случващото се. Защото тя – като филтър върху фотоснимка – ще оцвети всичко, което виждаме и усещаме, докато пътуваме. Дали вижданото и усещаното от нас ще е цветно и ярко, дали ще е реалистично или пък ще е недоволно-сиво – всичко зависи от хо̀рата, които са с нас.

Отне ми няколко мото пътувания, за да проумея колко важно е това.

Форматът на мото компаниите е досадна материя, пълна с всякакви ограничения и неудобства. Дори и най-добрите ни приятели могат да се окажат напълно неподходящи за пътуването (ни).

Причините са много и различни: някой няма да се чувства удобно на мотоциклета си; друг пък има малък (или недостатъчен) опит; трети не издържа да кара дълго време; четвърти вечер обича да си пийва; пети не харесва природни гледки, но по пътя иска да види всички възможни църкви… Т.е. да намериш хо̀ра, с които пътуването наистина да е приятно – без грубите битовизми от всекидневието ни – не е голям, а е огромен успех.

Някой ще каже: “Абе, най-важното са хо̀рата, а неудобството (все някак) може да се изтърпи.”

Може. Бъдете търпеливи 😉 .

И да – напълно разбирам веселяците, които с ентусиазъм, врява и на тълпи се втурват нанякъде.

А сега плавно преминавам към втората част на темата – тази за ценностите. За всеки отделен човек мярата за “нормалност” е това, което му носи радост + степента на безразличие към неудобствата. И финалният баланс е между тебе и останалите.

За някои хо̀ра спането в палатка не е неудобство. За други да минат повече от 200 км на ден не е гот. За някои ще е супер цялата компания да помогне/помага на приятел, чията машина задължително/традиционно се поврежда на пътя. За други спирането за 8 минути на някакво място вече си е наказание. Всеки човек си има своите приоритети. Затова и тук няма как да има обективност.

Въпреки това обаче за много хо̀ра ценността на мото компанията е толкова безусловна, че те трудно могат да си представят как някой – като му предложат – ще откаже да дойде с тях. Те не питат “Искаш ли заедно да отидем там и там?”, а питат “Кога отиваме?”. Или направо ти казват: “Добре, де, следващия път ще карам с тебе.”

Вярвам, че мислите на такива хо̀ра са чисти и красиви. Те (хо̀рата, де) са искрено убедени, че ме спасяват от самотата, от скучния път. И че единствената причина, поради която на снимки съм все сама, е защото нямам с кого да карам. Пък аз съм толкова скромна и стеснителна, че не смея да попитам 😀 😀 😀 .

Вижте сега.

Аз съм въздушна натура

– от онези, които обичат да витаят в облаците. Които на всяка полянка търсят Знаци, а във всяка случка – философско зрънце (или пък камък, а?).

“Да разбереш и да простиш” не е задачка за всеки. Да приземиш някого обаче – е, това е много лесно… Но на мене ми става скучно, като се приземя. Затова и съм капризна към обкръжението си.

Мисля, че не съм единствената, която разсъждава в този десен. За това колко е яко да караш със собствено темпо. Което ти дава усещане за лекота, за полет, за медитативен транс. В който транс можеш да караш по 12 часа на ден, без да се умориш – защото усещаш как с всеки изминал час главата ти се прояснява, а ти си отпочиваш. Пък и не мислиш къде се е дянал/изгубил Жоро – онзи същият, дето кара една раздрънкана бракма, която трудничко вдига над 80 км/ч.

Колко е прекрасно да постоиш на място, което ти харесва, което те е грабнало.

И да не усещаш недоволните погледи,

съпроводени от мърморенето тип “кога ще продължим?”.

Колко е страхотно да не чакаш Иван, щото мотоциклетът му за пореден път нещо се повреди. А Иван… знаем си го що за мързел е. Знаем и как се ската̀ и не закара машината си на майстор, който преди пътуването да провери дали всичко е наред.

Колко е яко да не планираш нищо и един ден да се наметкаш нанякъде – просто ей така. А в друг ден пък да се поглезиш (я на СПА, я на някакво друго приятно-луксозно местенце) – да съзерцаваш планината, докато си похапваш ягодки в шоколадче. Без да мислиш, че Петя не понася плановете да се провалят. Или пък че Румен не може да си позволи някоя и друга глезотийка.

За какво иде реч? Не, не – въпросът не опира само до комфорта. Иде реч за Свободата!

Мото компаниите имат много предимства. Няма да ги описвам, защото всеки от нас може веднага да изброи цял куп 😉 . Няма и да отрека нито едно от тези предимства.

Безкрайно обичам приятелите и познатите си – с тях е забавно и си изкарваме страхотно. И въпреки това е доста/твърде “друго”. Можеш навсякъде да се мотаеш, но пътуването е Път, който за всеки означава нещо различно. За някои това е изпитание. За други е сближаване. За трети е медитация или пък друго нещо. И когато за тебе Пътят означава малко повечко от (безпаметно) забавление, разбираш: по-добре е да пътуваш сам, отколкото с неподходяща компания.

А съвсем различно е, когато го има Другият. Чието присъствие по никакъв начин няма да ограничи Свободата. А напротив: ще помогне така да разпериш криле, че дъхът ти ще спре.

И ако се допълваш по същия начин с този, Другия, когато видиш разперените му криле, може би ще усетиш, че това е Истинското Съкровище…

Източник: Виктория Сион.

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.