Снимка: Best Wallpaper
В редакцията на BMM получихме коментара Моторджийският ген на Максим Ситник. Публикуваме го с минимална редакторска намеса и с категоричната убеденост, че болшинството от нас ще се припознаят.
“Знаеш ли – преди си мислех, че моторист е диагноза. Но не е. Или не само. Това е метаболизъм. Ако е влязло в кръвта ти, клетките ти вече се делят по съвсем друг начин. През този визьор гледат очите… През тези динамики чуват ушите… Звуците на мотори в града са музика – вълнуваща, зовяща…
Убеден съм, че в генотипа на който и да е моторист може да се открие уникален ген. Моторджийският ген със сигурност съществува – както има ген на престъпник, на неудачник, на лидер. Пък е и доказано, че кръвта се вълнува. Значи има тригер, който задейства хормоналния тласък. И това се предава по наследство – от баща към син, от по-големия брат към по-малкия.
Надникни по-надълбоко, братко! Защото коренът не е в първия мотор, а е много отпреди това – от времето на конете и доспехите. Носталгията към рицарството не е случайна. В рицарите виждаме доблест и истина. И коренът на моторджийството е точно там – в онези конници, чиято свобода е уникална и е на хиляди години.
Затова мотоциклетът е свобода!
Да се завърнеш в това древно сакрално състояние е обред на освобождаване. И мъжете – доколкото е останало нещо мъжко у тях, се опитват да се окажат върху седлото, да летят срещу вятъра, едва докосвайки земята.
Неслучайно хората са измислили и възпяли кентаврите. Тези митични животни са символ на единението на човека с коня, символ на сила и независимост. И когато ти възседнеш железния кон, се чувстваш като кентавър – мотоциклетът е част от тебе. Отношението на моториста към мотоциклета може да се сравни само с отношението към любимия верен кон.
Затова тази традиция е смятана за древна, за вековна. Ето ти още от детските си години си върху седлото – като баща ти, като дядо ти… При тебе това е даденост. Пренесъл си тази любов през целия си живот, расъл си заедно с породите на твоите железни коне, винаги си реализирал нещото, наречено Моторджийският ген. Щастливец си!
А аз ти завиждам с бяла завист. Защото има и други мотористи, които с годините са стигнали до това, което на тебе ти е дадено. Аз съм от тях… Изживявах друг живот, мечтаех, но нямах… И не – не говоря за фетиш (мотоциклет или нещо друго). Говоря за прибраните зад гърба криле – така и неразтворени поради различни обстоятелства. Разбираш ли?
Когато стигнеш до преоценката на ценностите, моторджийският ген се активира. Разбираш, че, ако не сега, то вече никога. И носителят на този ген – вече побелял и изморен, си купува мотоциклет и тръгва по този път. Това не е позьорство, а ЗОВ! Просто най-накрая човек избира това, което е важно и съкровено за него самия, а не за обкръжението му.
Започваш нов живот, който едва не си изпуснал. А в слепоочията ти сърцето бие с ритъма “Да успея! Да успея! Да успея!“. Нека плоскомислещите се надсмиват над “чичковците, решили чрез капси, кожа и скъпа играчка проблема на възрастовата криза“. Плоскомислещите съдят по себе си, в рамките на своята плоскост.
Ти ме разбираш, защото си виждал немалко такива – и закъснели, и надсмиващи се.
Атрибутите са само дан на субкултурата. Аз не искам да възпявам романтиката на мото странстванията, благородните закони на мото братството (някому е провървяло да срещне братя по дух, някому – не и не е необходимо).
Някой ще каже: “Е, какво толкова – красиво, но неудобно, шумно и опасно средство за предвижване!“. И да – в обладаването на мотоциклета няма значимост, освен ако ти не му я придадеш.
Крачката към мото съобществото – това е акт на отчаян стремеж към себе си. Към този, който още не е избледнял, не е угаснал. Ние извършваме престъпление против себе си, когато избираме живот в съответствие с очакванията на околните. А заобикалящите… на тях само им дай възможност да ни поправят към “по-добро”. Те ще се стараят, докато окончателно не разрушат всичко, което по-рано им е харесвало у нас. И тогава, заради загубата на предишния личностен стълб, ще започнат точно нас да презират.
Ние търпим, примиряваме се, отлагаме себе си. За после. За някога. Отказваме да вярваме, че с времето несбъднатите ни мечти се превръщат в наши болести.
И ето, че настъпва моментът, когато изведнъж разбираш, че ти е останало съвсем малко. По правило този момент е “петдесетакът”. Разбираш, че вече си на опашката на касата. Че след мъничко ще си платиш сметката, ще си получиш касовия бон и ще изчезнеш през изхода на живота.
А, докато си на опашката, върху теб се стоварва всичко.
Онова, за което си се старал да се сдържаш. Или пък да не забелязваш. Нереализираното. Натиканото в ъгъла. Мухлясалото. Засъхналото. Твоите мечти!
И проумяваш: ако не сега, то значи вече никога! Защото на никого не му пука за твоите мечти. Пък и как да му пука, когато ти сам си ги оставил на заден план и си ги натикал в раздел “Несбъднати”?! Защото само ти си заинтересования (обкръжението ти, както винаги, е категорично против). Тогава правиш крачката към Себе си!
Ако не я направиш, ако се спреш – това вече ще е осъзнато предателство. Да бъдеш себе си е и просто, и сложно. Защото ти не само се качваш на някакъв мотоциклет. Ти променяш всичко:
– отношението си към живота;
– отношението към себе си;
– светогледа си;
– философията си;
– себе си.
Пред теб е Пътят, по който вървиш за среща с бъдещия си Аз. Оседлай коня си и тръгни. На път към Себе си!”
Автор: Максим Ситник
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
