Снимка: Harley-Davidson.

Защо обичам мотоциклетите? Този въпрос всеки един от нас си го е задавал. А и, най-вероятно, са ни го задавали. Ние от BMM също сме го задавали на наши събеседници – и сме ви предоставяли техните отговори 😉 .

В третата ни – последна част, на Мото откровения ще ви предложим спомените и размислите на още един чужбински 😉 колега. Който, от позицията на 29-годишния си мото опит, отговаря на въпроса “Защо обичам мотоциклетите?“. Към днешна дата той се занимава с медии и кара Harley-Davidson Street Glide.

“Не си спомням много отчетливо детството си. Имам някакви проблясъци, де. Липсата ми на детски спомени може би е от злоупотреба с младостта 😉 . Или пък от навика ми да живея в настоящето. Но това е без значение.

Ето един от най-ярките ми проблясъци:

юли, на вилата, около 30-градусова жега и зелен мотоциклет с кош. Около който аз – седемгодишният, обикалям вече от няколко седмици.

Собственикът му – клет 40-годишен пияница, се казваше Рудолф. Освен звучно име и мотоциклет, притежаваше артистични мустаци и бумтящ басов глас. Чичо Рудик беше моят герой! Особено когато запалеше мотоциклета и форсираше двигателя… това за мене беше чудо на природата и венец на мирозданието 😎 .

Като резултат от постоянното ми обикаляне около машината + взирането в очите на Рудик, най-накрая чух дългоочакваното: “Ей, хлапе, к’во се мотаеш наоколо? Искаш ли да те повозя? Айде, качвай се!”. Примрях от възторг! И гордо отказах да се наместя в коша (е, к’во – да не съм малък или нещо подобно?). Качих се на задната седалка. Беше ми нЕкак си неудобно да последвам напътствията на чичо Рудик – да го държа през кръста. Затова се вкопчих в кръглата дръжка в основата на седалката.

Е, това се оказа моята грешка.

С боен вик чичо Рудик завъртя докрай ръчката на газта. А мотоциклетът – с тракащ кош – диво се втурна по разбития селски път на вилната зона. Около 7 секунди се задържах на този разбеснял се бик и на някаква неравност изхвърчах. Главата ми, гърбът, коремът… навсякъде бях успял да се ударя.

Отворих очи. Бях по средата на пътя. Чичо Рудик, не-забелязал-изчезването-ми, като каубой се носеше в облак прах. А аз стисках в дланта си гумената оплетка от кръглата дръжка…

Мотоциклетистите казват, че всеки моторист поне веднъж в живота си пада от машината си. И до днес аз все се надявам, че това е било моето падане. Вероятно точно то ме спаси от фатален сблъсък преди 25 години по пътищата на Абхазия – когато едно неориентирано теле се хвърли да пресрещне мотоциклета ми.

Май това детско падане ме спаси в проливния дъжд по една разбита и изцяло залята с вода магистрала. Спаси ме и по криволичещите серпентини на Гармиш-Партенкирхен,

когато на една от “фибите” забравих за спирачките

и по чудо не излетях от пътя. Измъкването ми изпод гумите на един носещ се в насрещното платно автовоз (по време на мото ралито в щата Вашингтон, САЩ) също ще да е заслуга на онова ми падане.

И да – на следващия ден се върнах, за да видя къде се беше случила случката 😉 с мотоциклета на чичо Рудик. Преброих повече от 20 дупки, всяка от които имаше потенциала да се превърне в мой гроб. Но, въпреки трудно преброимите синини и ожулвания по мене, аз бях в пълен възторг!

Няколко години по-късно в живота ми се появи един разбит мотоциклет. С приятеля ми Макс успяхме да го спазарим от циг@ните – срещу авто гумите на баща ми. Нарекохме го “Три в едно” – един ден го караме, три дни го поправяме.

Та да обобщя: целият ми живот, по един или друг начин, е свързан с двуколесните. Въпреки че възможността да карам почти всякакъв мотоциклет се появи, когато бях на около 30-годишна възраст. Тогава най-после се сдобих с А категория и прекратих порочната практика да карам мотоциклети без номера.

Вярвам, че най-добрата възраст за начало на мото пътешествията са 30-те. За предпочитане – след като имаш няколко години мото опит зад гърба си (знам, че не е педагогично 😉 ). Когато си на 30, трезво оценяваш собствените си възможности. И ясно разбираш логиката на движение на автомобилистите. А това неведнъж може да ти спаси живота.

Обичам мотоциклетите, но никога не съм бил истински мотоциклетист

и винаги съм бил далече от мото клубовете. Нееее, нямам нищо против тях. И аз се наслаждавах на “Синове на анархията“ (Sons of Anarchy). Но където се намесят всякакви нашивки, йерархия, безпрекословно подчиняване на президента на мото клуба… там за мене свършва свободата и онова изконно live to ride. Освен това коя година сме, бе, хо̀ра? Какви нашивки, какви 5 лева? Пак ли ще си играем на стражари и апаши?

А и не обичам да карам със “задна седалка”. Не защото не съм уверен в своите умения – просто не съм уверен в уменията на “задната седалка”. Пък и трябва да знаеш как да караш с “номер две”, когото возиш.

Що се отнася до широко разпространения образ на седнала зад мотоциклетист едрогърдеста мацка с къси панталонки… Наречете ме сухар, досадник. Но не съм готов да излагам на риск красиви момичета със съблазнителни форми. Няколко пъти съм виждал как точно тези извивки са се размазали в асфалта и са се превърнали в зловещо кърваво месо.

Спортните мотоциклети също не са за мене. “Влизането” е твърде скъпо – и като парѝ, и като необходимо за тренировки време. А да се качиш на спортна машина без умения и подходяща екипировка е горе-долу същото като да се наметкаш на мотоциклета след изпита бутилка Jack Daniel’s. Пък и скоростите над 200 км/ч не ме привличат чак толкова.

Май още не съм отговорил на въпроса “Защо обичам мотоциклетите?”

Първо: според познатия виц, красиво е. Почти двуметров мъж, с голяма каска, на лъскав мотоциклет – зрелищна гледка, нали?! Е, вярно е, че това зрелище може бая да развесели околните. Веднъж, на паркинга на хипермаркет, реших да изумя публиката с дързък старт. И пред всичките почтени хо̀ра позорно изпуснах мотора. А след това дълго време се чудех как да вдигна от земята почти 400 кг, без да си докарам херния, сецване и пр. Друг път пък, докато си вкарвах мотоциклета в гаража, пред очите на всички живущи в кооперацията, случайно натиснах газта. Забих се в отсрещната стена и все още се чудя как се отървах без драскотина.

Второ: с мотоциклета винаги можеш да стигнеш навреме. С него задръствания не съществуват.

И трето, което май е най-важното: обичам мотоциклетите заради уникалната възможност за концентрация. Когато караш автомобил, правиш 100 други неща едновременно: пушиш, говориш, слушаш музика, в задръстванията гледаш в телефона си… Но когато караш мотоциклет, просто караш мотоциклет. И в дни на съмнение, в дни на тягостни мисли за съдбата под параграф “какво щеше да е, ако…” за мене няма по-добър начин от това да облека хваналото мазоли от пътен пръх старо мото яке и просто да тръгна. Да се превърна в точка, която препуска през вечността. Която ухае на масло, пътуване и свобода. И да се върна там, откъдето съм тръгнал – с отговорите, за които все нямах време. Или пък не можех да намеря…”

Превод и адаптация: BMM.

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.