Bun Burner 1500 е големият Iron Butt. Като малкия Железен з@дник си е едно изпитание за издръжливост – на/по пътя + (физически и психически) на себе си. Bun Burner 1500 е пълната ти, екстремната ти мобилизация, за да преодолеш 1500 мили (2414 км) за не повече от 36 часа.
Първият българин, сертифициран за Bun Burner 1500
от Iron Butt Association (IBA) е Марти. За него, за мото дамата до него и за човека, с когото заедно са направили големия Iron Butt, е нашият разказ (или пък почти интервю 😉 ).
Срещнахме се в последната топла есенна софийска вечер. В пицария (с дивно вкусни пици) ни чакаха:
– едно момиче с най-буйната коса, която някога бяхме виждали, и със заразително чаровна усмивка;
– едно момче със сериозно държание – с което полагаше усилия 😉 да скрие и сензитивността си, и готовността си да помогне;
– още едно момче – с топли, почти черни очи и…
Момичето е Деси (Десислава Янева). Сериозното момче е Марти (Мартин Матов). Ние от BMM сме като болшинството хо̀ра – когато се запознаваме с някого, чуваме само собственото си име. Та и в този случай не направихме бог знае какво изключение – абе направо се проявихме като невъзпитаници… Запознаваме се с онова момче с топлите очи. А то говори един красив български, което си е наслада за нашите BMM-ски уши 😎 . Спас – чуваме ние. Защото Спас си е едно хубаво нашенско име, нали?!.
Да, ама не! Не е Спас, ами е Парса Сохи! Кой да предположи, че чужденец ще говори трудния ни език правилно, грамотно и без никакъв акцент? Родният език на Парса е фарси (персийски). Това момче, родено в страна, наследник на една от най-старите велики цивилизации в света, живее в България от повече от двадесет години. И се е постарало да научи брилянтно не само граматично, но и семантично езика на втората си родина. Това момче носи в себе си една културологична и цивилизационна мъдрост, която не се учи – тя или ти е заложена в гените, или не се надявай да я придобиеш. Познахте ли вече? Парса е иранец! И е преподавател в българско висше учебно заведение!
А сега – извън емоционално-лингвистичните ни отклонения,
да се върнем към мото предизвикателствата.
Деси е втората българка, направила малкия Iron Butt. Марти и Парса също са го направили. Само че след по-малкото мото изпитание би трябвало да следва и по-голямото, а? Затова и тримата решават, че заедно ще направят Bun Burner 1500. След месеци проучване и планиране (“Само да знаеш каква магия е това!” – споделят те), през 2025 г. тръгват. Маршрутът е: България – Австрия – Германия – Франция.
Но… не било писано да се случи. На бензиностанция в Австрия, преди Залцбург (Salzburg), Деси си изпуска мотоциклета. И плануваният голям Iron Butt, издание 2025 г., за тях приключва.
Деси: Всичко се отложи! Аз бях с много сериозна травма. Чисто новичкият ми мотоциклет стана на нищо. Ревах като малко дете. Не, не заради болките. Май не и заради бастисания мотоциклет. Ревах, защото Марти не ми позволи да продължа! Тоооолкова много го исках този Bun Burner 1500… Тооолкова си бях мечтала за него! И накрая какво? По най-нелепия начин да се сбогувам с една своя мечта… Знаеш ли кой беше до мене и през цялото време ме успокояваше? Парса. Как ме издържа момчето – въобще си нямам идея 😉 .
Bun Burner 1500 ‘2026
Старата любов ръжда не хваща – казват хората. Е, и старата мечта също ръжда не хваща – казват Марти и Парса. Една вечер, в сервиза на Марти, решават, че ще го направят този пусти голям Железен з@дник. Ще го направят двамата заедно. И да – емоционално решение е било, признават си те. Само че то и покупката на мотоциклет си е емоционално решение 😎 .
Парса: Планирахме маршрута. България – Сърбия – Унгария – Германия (покрай Берлин) – Дания (през мостовете, разбира се!) – Швеция. В Блидсберг (Blidsberg), Швеция е клубната къща на шведския ни чаптър. Това беше крайната ни точка. Аз не бях готов за това пътуване – така, както не бях готов и за малкия Iron Butt.
Марти: Тръгнахме преди разсъмване. Още на първия светофар тук, в София се усетих, че дясната ми ръкавица я няма. Деси обаче я беше видяла и тичешком ми я донесе. И тази дясна ръкавица колко пъти я изгубих и намерих по време на пътуването ни…
Преди Белград, Сърбия ми светна check-а на мотоциклета – фабричен дефект. Четох, кляках, ставах, ремонтирах кабели на запалителната бубина (все пак имам сервиз 😉 ). И успях да оправя всичко – срещу 40-минутно закъснение. Потеглихме отново с Парса. Ама това закъснение трябва да се навакса, нали? Е, на сръбско-унгарската граница прередихме огромната опашка. Защото иначе щяхме да сме извън всякакъв график.
Парса: В Чехия сме. И настойчиво почвам да чувам шум в предния калник на мотоциклета. Спряхме и какво да видим –
от вибрациите калникът се счупил!
Откачих го и го сложих отзад, върху багажа.
Разказват ни как малко след това, вече на немска територия, залезът се е разкрил в цялата си прелест – точно срещу тях. Разказват как тази неземна красота е повдигнала духа им. Пък ние си мислим: каква сензитивност трябва да имаш, че не само мъдро и философски да приемеш сполетелите те несгоди, ами и да отвориш душата си (мъжката си душа 😉 ) за красотата. Да позволиш на душата си да се опияни от магията на природата – и то така, че душата ти да заглуши и разума, и емоциите ти…
Марти: Как наваксахме ли? Ами по аутобаните! В Германия влязохме по залез слънце и излязохме по изгрев. Там направихме малък Iron Butt.
А след това – Дания. Само да знаеш там колко е спокойно! Пътищата са широки, наоколо е мнооого красиво. Спряхме да хапнем в една закусвалня, чийто собственик е сърбин. Там се хранят работници. Ейййй, това, което хапнахме там,
беше най-най-вкусното нещо от всичко, което ядохме по време на пътуването.
Ето виж и снимката… само като се сетя колко беше вкусно и ми идва…
Мостовете в Дания – монументални са, грандиозни са! Трудно ми го побира умът как са построени – с толкова мисъл, с такъв размах. На моменти имаш чувството, че морето пред тебе се разделя, за да минеш ти. И усещаш колко си малък. Как си една прашинка на фона и на природата, и на сътвореното инженерно чудо.
Bun Burner 1500 го постигнахме в Швеция, която е маниакална за каране страна. Пожелавам на всеки да отиде, да са наслади и да се увери.
Направихме точно 2883 километра от началната ни точка до крайната. Нямам много спомени от случилото се вечерта след нашето пристигане в клубната къща на шведския ни чаптър. Бях страшно изморен… Но на сутринта слизам по стълбите. Не знам на кой свят се намирам. Едвам гледам. И изведнъж нещо привлича погледа ми. Казвам си:
“Не, бе, не – не е това, което виждам!”.
Обаче да, бе, да – това е. На стената като картина, като пано виси закачен калникът – онзи калник, от мотоциклета на Парса 😀 !
Парса: Пътуването ни с Марто – с всичките и положителни, и отрицателни емоции, много ни сближи. Знаеш ли, за мене това пътуване завърши доста тежко. В един и същи ден разбрах, че съм станал чичо. И че бащата на моята приятелка е починал, а аз трябваше да съобщя печалната новина. Сринах се. Не исках да карам… Но Марто ме прибра! С него открих нещо много по-велико: ако намериш подходящия човек, 2800 километра са нищо! Защото на пътя се намираме, но и на пътя се губим…
Ей тези последните думи, изречени от Парса, кънтят в ушите ни, откакто взехме това (нетипично по журналистическите стандарти) интервю. Колко мъдрост има в тях (думите)! Всеки има своя Път. И е важно кого ще допуснем в него. Дали някого, с когото да се намерим. Или някого, с когото да се изгубим. Или пък някого, който да ни намери, когато ние се изгубим…
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
