Колаж: BMM.
За любовта, споделянето и свободата от предразсъдъци е разказът на нашата читателка Юлия Андреева. Изпрати ни го… с известна доза неувереност дали ще го публикуваме 😉 . Е, как няма да го публикуваме?! Ние от BMM винаги се радваме, когато ни се доверите. Когато ни изпратите нещо, което е излязло от сърцето ви. Когато можем заедно да съпреживеем и щастливите ви, и не-чак-толкова-щастливите-ви моменти.
За любовта можем да говорим много – и не само защото това чувство има различни измерения. Сега обаче ви представяме написаното от Юлия. И сме сигурни, че много от вас ще се припознаят, когато иде реч за любовта, споделянето и свободата от предразсъдъци.
Беше сряда и моята половинка ми каза: “Ще имаме участие в Секулово. Мисля да отидем с мотоциклета.”
Нито знаех къде е това, нито се запитах. Само отговорих: “Отиваме!”.
Не ме интересуваше къде – стига да сме заедно.
Останалото са незначителни подробности. Знаех, че има вероятност да вали. Е, и?!
Знаех, че е дълъг преход за мотоциклет и едва ли пътуването ще е така комфортно, както с кола. Е, и?! Най-важно е да сме заедно, да пътуваме и съпреживяваме нещата – каквито и да са те.
Не знаех обаче, че на отиване ще объркаме пътя и ще направим парадна 😉 обиколка по най-дългия маршру. Е, и?! Кога друг път ще се возя през чакъл и пушилка по път в ремонт със 110 км/ч?
Целите бяхме побелели, а след нас се носеше облак от вдигнатия фин прах… Бързахме, времето напредваше, а до участието оставаше много малко време. По пътя видяхме (по-скоро прелетяхме покрай) много прекрасни места. Езеро, поляни, малки селца, ниви, чешмички, беседки… – ще ги посетим при следващи пътувания. Нашата красива страна крие в себе си много съкровища.
Пристигнахме в селото. Напразно бяхме “летели” – защото се оказа, че има забавяне. Е, и?!
Запознахме се с нови хора, видяхме ново място.
Поехме дъх и доза хубава музика. Участието мина. Поехме обратно – по друг маршрут, разбира се. Не заради ремонта и прахта, а защото иначе е скучно.
През повечето време карахме след облак, виждахме като стена дъжда на километри пред нас. Беше въпрос на време да го настиганем и да влезем в него.
Минавахме по вече окъпани улици, усещахме мириса на свеж летен дъжд. Все по-близо бяхме до сивата пелена. Дори не се запитахме дали го правим. Четем си мислите и беше ясно, че го правим.
Спряхме за кратка почивка. Погледнахме се, после погледнахме към красивия огнено пленяващ залез. За няколко мига мълчаливо му се насладихме и отново на мотоциклета.
А насреща ни – приближаващата се стена от дъжд. Усещахме как хладните му мокри пръсти се протягат към нас.
Наскоро един човек питал мъжО: “И какво правите, когато завали?”. Отговорът на този въпрос е един и всеки мотоциклетист ще ви го даде:
Снимка: личен архив.
“Продължаваме да караме!”.
Уникално е да усещаш как вятърът като стрели забива ускорени капки дъжд в теб. Как се врязваш в облака (стена от дъжд) и минаваш през самото му сърце – треперещ, изтръпнал и от студ, и от страхопочитание пред природата. Осъзнаваш колко си нищожен в огромния свят. Колко си уязвим и смешен в сремежа си да овладееш и комадваш живот, който една стихия може да вземе за миг. И в същото време да усещаш топлия мотоциклет и човека до теб…
Водата се изсипва отгоре ти – сякаш за да отмие всички лоши мисли. Прониква навсякъде – сякаш за да не остане нищо неизмито. Опитва се да влезе и между нас, но не ѝ се получава. На магистралата сме, виждаме и края на дъжда, и наближаващата Варна. После излизаме от като че отрязания с нож облак и усещаме свежия вятър.
Мотоциклетът и ние до блясък сме измити от прахта и битовизмите. Очите ни са пълни от красивите гледки по пътя. Дробовете ни са пречистени от донесената с много вода свежест. Не се виждаме очи в очи, но знам, че в момента двамата се усмихвахме. Знам го. Усещам го.
Хо̀рата в автомобилите край нас ни гледат със съжаление. Те обаче не знаят, че ние – макар и мокри до кости –
сме много по-щастливи от тях, много по-свободни и чисти.
Ние пътуваме прегърнати и сме част от природата, а тя е част от нас. По нас почти няма сухо място. Но няма и следа от мисъл за утре или вчера – защото ни има само тук и сега. Плътно сме един до друг, почти едно цяло – и ние двамата, и мотоциклетът. Ритъмът на машината и пулсът се сливат в едно. Три сърца бият заедно… Тази симфония от усещания няма как да се опише с думи.
На финала нито мокрите дрехи, нито водата в обувките са в състояние да ти вгорчат деня. Защото само на мотоциклет можеш да преживееш това.
Влязохме в мото бара, където ни посрещнаха с учудени погледи – в града не е валяло, а от нас отвсякъде тече вода. А ние се спогледахме, усмихнахме се и казахме: “Е, нас ни поваля. Пък и без това мотоциклетът беше за миене…” Последва смях. И разбиране, защото всички знаем какво е усещането.
И така – това приключение приключи. А аз вече чаках следващото. Ей сега мъжът ми да каже, че тръгваме, тръгвам веднага. Не питам накъде – не ми е важно. Знам с кого. И това ми е достатъчно.
Юлия Андреева
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
