Смелост или лудост е да тръгнеш на дълъг път с мотоциклета си, когато почти-току си взел книжка? Смелост или лудост е да предприемеш мото пътуване от над 1000 км, в което завоите и разните други предизвикателства са бол?

Тези въпроси задава Юлия Андреева. Помните ли я? Дамата, която даде в BMM своята гледна точка за любовта, споделянето и свободата от предразсъдъци. Юлето, която доста години е била “задна седалка” (целият материал вижте ТУК). Но която вече е горд притежател на свидетелство за правоуправление на мотоциклет.

И така – да видим разказа на Юлия Андреева по темата “Смелост или лудост?“. А като бонус ще прочетем и научените от първото дълго мото пътуване на Юлия уроци.

“Смелост или лудост е да тръгнеш на пътуване,

което е над 1000 км – когато си с базови умения и не познаваш машината си? Е, теоретично си достатъчно подкован, ама… Няма как да кажа смелост ли е, лудост ли е. Може би и двете, че и още нещо.

Поради много причини и независещи от мен обстоятелства вземането на категория А се проточи. Лятото почти отмина и бях нетърпелива да се впусна в пътуване. Само че дали толкова дълъг преход беше най-подходящото за мене – мото новачката, нещо? Едва ли. Дали някой се опита да ме разубеди? Не.

Самата аз не бях сигурна, че е добре да натоварвам приятели с каране с мене – току-взела книжка, без опит и с много притеснения. До последно се терзаех дали искам да им го причиня – щото е ясно какви бяха очакванията на всички замесени в това приключение. Но… поех риска и тръгнах. Каквото – такова! Все някак ще изтърпя мрънкането им – че съм бавна, че ги натоварвам и т.н. Обаче! Ще се сдобия с ценен опит, който иначе няма как да получа.

От Варна тръгнахме рано,

за да имаме повече време до първата ни среща в Попово. Да отбележа, че с този мотоциклет имам само около 300 км, което си е 0 опит. Натоварихме скромен багаж, но с най-важните за път неща: по едно тънко и дебело яке, дъждобрани, термо дрешки. И потеглихме. Изобщо не усетих как стигнахме до МотоПорт (в Попово). Пихме по едно бързо кафе и поехме за срещата в Бяла с Тони.

От Попово до Бяла малко се проточихме. Краси, притеснен, че няма да мога да поддържам темпо, водеше с ниска скорост. В Бяла изяснихме: не е нужно този, който води, да кара чак пък толкова бавно. А и така аз няма да се науча. Оттам нататък вече следвахме друг ритъм. Аз, доколкото са ми силите (и уменията 😉 ), се опитвах да догонвам “водача“. Е, дистанацията беше доста голяма – но все още не съм уверена в себе си и не знам при необходимост колко бързо бих успяла да спра.

Чак сега започна истинското пътуване към Белоградчик.

Пътят до там през Плевен е чудесен – нищо, че бях предупредена “Лош е, а и на места направо си няма път.”. Беше много приятно и с приближаването на Белоградчик се наслаждавах на все по-красиви гледки. Ти да видиш – оказа се, че не съм чак толкова бавна, колкото са си мислили моите “гардове“. Те бяха доволни и ме похвалиха – за новак съм се била справяла учудващо добре.

На моменти се заблявах 😉 по красоти разни. Имах чувството, че се возя, а не че карам. После обаче се сепвах и си казвах: “Опа, дръж това кормило! Вече не се возиш. Не се разсейвай!“. И да – това голямо разстояние за човек без опит си е натоварващо. Започнах да усещам болки в ръцете, гърба и на още неподозирани места 😀 . За да сменя малко позата и за да поема дъх, помолих за кратка почивка. През цялото пътуване бях втора в малката колона. Двамата зад мене ме пазеха от малоумни водачи. Ама закъде сте се забързали, бе? Ние сме с 90 км/ч, такова е и ограничението. Но не! Онези малумните се опитваха да ни изпреварват, притискаха ни и какво ли още не – все неща, които сме виждали неведнъж. Аз пък бях спокойна и не се страхувах – знаех, че с тези хо̀ра около мене, каквото и да се случи, не съм сама.

Пристигнахме по залез, който трайно ми се запечати: уникално красив, розово-огнен, с огромното слънце, виснало над нас – сякаш да се забави и да ни даде още мъничко временце, та да успеем да стигнем крайната си точка.

Настанихме се. Уморена бях.

Но този път умората беше по-различна.

Пък и не беше чак такава, каквато си мислех, че ще бъде. Преди, когато се возех, след толкова километри се чувствах по-зле – з@дникът ми изтръпваше повече и по друг начин. Набързо хапнахме по нещо и започнахме да правим планове за следващия ден. Ден, който ми беше подготвил уроци за учене.

Решихме да започнем деня с пещерата Магура. За никъде не бързахме, бавно и протяжно пихме кафе и чак около 10 и нещо царски 😉 потеглихме. Точно навреме за групата в 12 часа! Гидът ни беше у-ни-ка-лен! Хем забавен, хем знаещ много. Благодарим ти, Майкъл! Андро даже пя в “концертната зала“ 😎 . Не усетихме как са се изтърколили 2 часа.

От Магурата – към “Бабини Видини кули“. Голямо забавление падна – снимки, шеги и закачки. Нали ви споменах за подготвените ми уроци? Те са важни за всеки на 2 гуми. А аз със сигурност имам още уроци да уча. Та в този ден бяха първите ми много важни.

Първи урок:

рязко спиране. Наложи се да набия спирачки в градска среда. Задната гума тръгна да играе, предната да се плъзга… Добре, че инструкторът, при когото карах курсовете, беше изключително добър, та ме беше научил какво се прави в такава ситуация. Отпуснах спирачките, овладях мотоциклета. За двамата ми спътници зад мене остана само стресът – че ще се изсипя на пътя точно пред тях.

Втори урок:

каквото и да става зад теб, запази самообладание. Няколко пъти един идиот се опита да се качи върху мен – веднъж отдясно, после отляво. Пътят е тесен. И досега нямам идея защо точно в завой, на изход от детелина, реши да се провре странично на мене. Ейййй, шантави хора! Нямах време да мисля и затова просто си продължих по пътя. Ако бях спряла, можеше да падна. Обаче Тони и Краси спрели – въпросният идиот успял да ги изтласка и да ги постави на пътя на голям камион.

Трети урок, който дойде на другия ден:

изненадващ остър завой с обратен наклон + бонус пясък. И досега не ми е ясно как ми се размина… Вече бях “отметнала” доста завои. И тъкмо започнах да им се кефя, когато се случи онова, за което само бях чувала – да “изтървеш завоя“. Беше десен, уж намалих и предавка, и скорост. Но се оказа доста по-остър, отколкото очаквах. Озовах се в насрещното платно, почти в легнало положение, на педя от мантинелата… Нямам идея как овладях и себе си, и мотоциклета. Как го изправих и се върнах на пътното платно… А вече се виждах паднала на земята. Чист късмет си беше, че насреща ми нямаше кола. Приютих се под първата възможна сянка – трябваше да спра, да си дам време да осъзная и преживея стреса. Да благодаря на този, който ме пази. И да си науча урока, за да продължа напред.

В деня за разходки не минахме много километри, но научих ценни уроци. Плюс че се сдобих и с малко ценен страх, който ще ме държи нащрек.

Прибрахме се. Обаче изпуснахме работното време на Белоградчишките скали. Останаха си за неделя, което означаваше сериозно забавяне за обратния ни път към Варна. Ясно е, че за втори път ще карам по тъмно. Пореден ценен опит за мен.

На следващия ден станахме рано,

пихме кафе, събрахме и натоварихме багажа.

Един красив балон, който се рееше над скалите, ме поздрави с “Добро утро!”. Нищо, че беше далече – чувах как горелката се включва, за да се издигне балонът. Тихо е, хладно и свежо. А него – балонът, де, го приех като символ: за да стигнеш донякъде и да постигнеш нещо, имаш нужда от помощ. От някого, който да подгрява въздуха в балона ти. Някой, който да те издигне. Някой, който да изхвърля баласта от коша – за да си лек и да видиш от високо истинската красота на нещата.

От друга страна тази “балонеста” система е толкова нежна и крехка, че само една малка дупчица… и цялата красота ще се спихне, ще падне с трясък на земята. Ще ми се някой ден да опитам и това – е, не спихването, де 😉 .

Скалите и гледката си струваха забавянето и не съжалявам за времето, което им отделихме. Насладихме се на величествената гледка. А сега – към вкъщи!

Избрахме друг път – уж по-кратък и спестяващ време. Ама не! Не беше натоварен, но беше лош, което ни забави. Мотоциклетът ми е лек, пък и аз не допринасям особено за теглото му 😎 . През половината време се веех някъде над двуколесното. Добре, че се държах здраво за кормилото – иначе с машината щяхме да се окажем в две различни посоки. Май вече знам какво е да караш крос, но не е за мене, благодаря.

След цялата тази агония отпочинахме малко и продължихме към следващите важни спирки: при Иво в Идилево и в Лясковец при Тони.

След кт ооставихме Тони, ни остана само дълъг хубав път. Молех се физически да устискам. И без това с 90-те си километра в час достатъчно уморих спътниците си. Затова никакво оплакване – че съм уморена или че нещо ме боли.

Да, ама болките вече си ги имаше.

Ръцете ме боляха, защото, за да не излетя в движение по лошия път, дадох всичко от себе си. Гърбът също – щото стойката ми беше нещо ново за него. Краката и те хорово се обадиха – нали нямат кой знае какво движение… Накрая по магистралата вече виждах миражи. Едвам се държах на мотоциклета, който приспивно се олюляваше под мене. На всяка следваща кратка спирка усещах как машината ми все повече и повече тежи. Последните завои в града ми се видяха супер тежки и едва преодолими… Със сетни сили прибрах мотоциклета в гаража – сякаш бутах някакво инатливо магаре, тежащо колкото слон.

Но нито за миг не съжалявам, че направих това пътуване. Само дето през цялото време се тревожех, че създавам неудобство на приятелите си.

Никога няма да мога да се отблагодаря на Тони, Краси и моята половинка Андро! Думите не са достатъчни, за да опишат колко много означава направеното от тях за мене в тези три дни! Че бяха до, зад и пред мене в това приключение! Малко хо̀ра биха го направили, но пък видях кой на какво е готов за мене.

От все сърце ви благодаря, приятели! Вярвам, че някой ден ще дойде и моят ред да помогна някому. А вие ми показахте как се прави. От вас научих и получих много: ценни знания и уроци за цял живот (не само за карането, а и за живеенето изобщо).

С обич за Андро, Тони  и Краси!”

Юлия Андреева

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.