Историята на Фестивала на смъртта е повече от век. Прехвърлих стотици пожълтели черно-бели снимки от изминалото-толкова-време, в което са живели близо шест поколения. Гледах лицата, гледах усмивките, запечатани за 118-те години. И се чудих какъв знак да поставя между тези усмивки и жестоко-смъртоносното състезание, наречено Isle of Man…

Началото

Всичко започва с една… забрана. През 1903 г. британският парламент поставя извън закона всякакви автомобилни (и респективно мотициклетни) състезания по пътищата на страната. Впоследствие приема и закон за максимално допустимата скорост по тях. Тя е… цели 20 мили в час (36 км/ч). Законът си е закон, а на който не му харесва – да отиде някъде другаде да си чупи главата. И точно това се случва. Ентусиастите решават, че не е нужно да предизвикват гнева на Нейно Величество. Но пък им се състезава и обръщат поглед към остров Ман, където местните гувернатори не са пряко зависими от бюрократите в Лондон. През 1904-та е получено официално разрешение и по 80-километровото планинско трасе Gordon Benett започват състезанията.

Първите състезания – 1904-1913

Една от основните причини първоначалният планински маршрут да бъде изоставен са… изкачванията. Не се шегувам! В онези години мотоциклетите не са разполагали с такава мощност, че да могат да се справят с наклоните по баирите. Само си представете за какви състезания е ставало въпрос. Така че между 1904 и 1911 г. – изцяло по технически причини – планината остава недостъпна за мотористите.

Неслучайно някои от участващите отбори дори заплашват да се откажат от състезанието – маршрутът е прекалено тежък за техните мотоциклети… с една предавка. И междувременно си избират нов маршрут – St John, който през 1907-а получава официално одобрение. Но четири години по-късно, когато технологиите вече са достатъчно напреднали 😎 , състезанието се връща към планинските си корени.

Искате ли да си представите какво точно се е случвало? Е, тогава се откажете от днешните си възприятия за “състезание“! Защото преди 100 години нещата са били далеч по-кротки, възпитани и благородни. Акцентът е бил не толкова върху скоростта и адреналина, колкото върху “туризма“ и приключението. И до днес състезанието носи двете букви ТТ, което идва от Tourist Trophy. Звучи малко странно, но голяма част от тогавашния регламент е включвал именно ограничения, гарантиращи “приключенския“ характер на надпреварата – удобни седалки, педали и стъпенки, калници и дори шумозаглушаващи гърнета.

През първите си години

трасето е най-обикновен черен селски път,

населяван предимно от коне и каруци. А и т. нар. път е минавал през различни имения, полета и пасбища – всяко от които със съответни ограждения. Така че ранно-сутрешната задачка на първия състезател е била да отвори всички порти от началото до края на трасето. Вечерта пък последният ги затварял 😉 .

Интересен факт е, че на първото издание на Isle of Man на оригиналния Snaefell Mountain Course първите три места се заемат от американски мотоциклети – всичките Indian. На следващата година британците си го връщат и техни машини и състезатели взимат първо и второ място. Така стартира британо-американската конкуренция, която близо 30 години запазва своята динамичност и интрига (до налагането на италианските и впоследствие на японските производители). За жалост обаче, скоро идва началото на Първата световна война и това автоматично слага край и на надпреварите. Чак две години след края на войната състезанието отново стартира.

Между двете войни – 1920-1940

През тези две десетилетия Isle of Man бележи значителен възход. Реномето му расте главоломно, а заедно с него и рекордите за максимална скорост. 15 години след като британският парламент налага ограничението от 20 мили в час, ентусиастите на Isle of Man се движат с… 50 мили в час (80 км/ч). А преди началото на Втората световна война рекордът достига 91 мили в час (146 км/ч)!

През този период се въвеждат и състезанията на мотоциклети с кош. Тук ще вмъкна мой личен коментар: и досега ми е много тъжно защо този тип състезания не са добили заслужена популярност. Наличието на кош, съответно пътник, прави надпреварата особено динамична и непредсказуема и изисква уникална стиковка между двамата състезатели. Но за такива спортове индивидуализмът е определящ. Ето и пример: Стенли Уудс завършва пети, въпреки че мотоциклетът му е със счупен ауспух. А малко преди това го е сполетял пожар. Всичко това не попречва на Уудс да запише 10 победи на Isle of Man TT.

Част от световната купа – 1949-1976

След края на Втората световна война Isle of Man ТТ се превръща в част от световния мотоциклетен шампионат. Това е периодът, в който популярността на състезанието надминава и най-смелите очаквания на създателите му. То бързо се превръща в най-очакваното и в най-гледаното. И в най-престижния кръг за световната купа. По-късно надраства и тази си фаза, като придобива легендарно-култовия статус, който има и до днес. Това са годините, в които се преодолява рекорда от 100 мили/час (160.93 км/ч) – Боби Макинтайр изпреварва на косъм Джеф Дюк, който постига “едва“ 99,97 мили в час (160.89 км/ч). Това са годините, в които на пистата се появяват Джон Съртийс, Майк Хейлууд и Джакомо Агостини, Фил Ред и Джим Редмънд.

Това са “златните години“ на Isle Of Man TT!

Когато се поставят рекорд след рекорд – за максимална скорост, за поредни победи (Майк Хейлууд с 14, подобрявайки десетте победи на Уудс)… Когато британските производители (Cotton, Norton) отстъпват място първо на италианците (MV Augusta, MotoGuzzi), а след това и на японците (Honda стъпва през 1961 г., а през 1972-ра Kawasaki поставят рекорд за обиколка). Германците също имат свои представители – BMW е лидер при “кошовете“. Дори чехите с Jawa дръзват да премерят сили на острова. Това са годините, белязани с най-оспорваните, най-динамичните и, ако щете, най-“романтични“ гонки (например Майк Хейлууд и Джакомо Агостини през 1967 г.).

Има нещо истински прекрасно, неподправено и сантиментално в този далечен период – чак да се захласнеш от тогавашната атмосфера. От усмивките на участниците струи някаква необяснима чистота, неподправена свежест и радост. А в погледа им искри частица чаровна лудост. Isle of Man, макар че (или може би точно защото) отдавна не е част от Световната купа, е запазил тази магия и до днес – особено на фона на студената пресметливост в Moto GP и останалите комерсиални шампионати, където спонсорите, рекламните договори и телевизионните права отдавна са задушили юношеския ентусиазъм.

През шестдесетте години на миналия век започва да изкристализира и другата страна на медала, другото лице на Isle of Man ТТ. Истината е, че състезанието се превръща във Фестивала на смъртта –

прекалено опасно, прекалено смъртоносно, прекалено жестоко.

Макар и на пистата да са безмилостни и непреклонни съперници, извън нея състезателите помежду си са изключително близки приятели. И всяка една злополука, всяка една смърт въздейства демотивиращо и деморализиращо на всички останали.

Години наред много от от участниците имат своите си съображения относно сигурността Isle of Man. Но пък това е най-престижното в световен мащаб състезание! И затова пред изключително ограничен кръг хора те недоволстват. Да не пропуснем и егото – всеки един протест или негативен коментар би се изтълкувал като липса на мъжество.

Критичният момент настъпва през 1972 г., когато не кой да е, а самият Джакомо Агостини официално обявява, че повече няма да се състезава на острова. Бомбата е хвърлена и всички са шок! А Агостини и досега де факто си остава най-добрият мотоциклетен състезател за всички времена – титлите му са повече от тези на Валентино Роси.

Причината за решението на легендарния мотоциклетист е смъртта на Жилберто Парлоти – негов съперник, но и най-пръв приятел. По време на състезанието се излива дъжд, Жилберто катастрофира и много бързо умира от раните си, без да може навреме да бъде транспортиран в болница.

Това е преломният момент. След като дори емблематичният Агостини намира сили да заяви открито протеста си, много други състезатели също обявяват бойкот. И през 1976 г. състезанието е изключено от световния шампионат. Смъртта на Парлоти става причина и за още една решаваща промяна в регламента на състезанието – ако метеорологичните условия не позволяват излитането и кацането на медицинския хеликоптер, то се прекратява или отлага.

Осемдесетте и до наши дни

Мнозина смятат, че отпадането от Isle of Man TT като кръг от световния шампионат ще доведе до неговия неизбежен залез. Точно обратното! Състезанието отново заживява своя си живот, по своите си правила. Интересът на феновете и до ден днешен е неимоверно голям. И макар да не носи точки за нито един от световните шампионати, престижът да участваш и спечелиш на остров Ман е все така огромен.

Осемдесетте и началото на деветдесетте години са белязани от едно име – Джоуи Дънлоп. Дънлоп постига шест последователни победи, след това бие рекорда на Майк Хейлууд (14 победи), първи успява да мине границата от 115 мили в час (185 км/ч), а на 48-годишна възраст записва своята 26-та (!!!) победа на остров Ман. Рекорд, който и досега е останал недостижим.

В началото на нашето хилядолетие изгрява още един голям шампион – Джон Гинес (John McGuinness). Звездата му свети и до днес – той има вече 23 победи. През 2015-та той достигна 132.701 мили в час (213.6 км/ч) и ей тъй, между другото, спечели и надпреварата при “електричките“…

Черният списък на Фестивала на смъртта

Статистиката по принцип е суха наука. Но не и при мотоциклетните състезания. На мене лично ми е вдъхновяващо да чета за класовете, победите, да следя как се подобрява рекорд след рекорд…

Но има и една друга статистика, от която кръвта ти се смразява. И затова спирам дотук с романтичната част, свързана с Isle of Man. Честно си признавам, че достатъчно се постарах, за да “отложа” написването на тази част от статията. Част, която много ме натъжи, дори (свръх нетипично за мен) ме разстрои. И ме накара да се замисля за редица философски въпроси, сред които най-важния: този за смисъла на живота, живота на писта.

Isle of Man TT е касапница.

Там участниците се осакатяват, парализират и най-вече умират. На година средно загиват 2-3 мотоциклетисти. Понякога и повече.

Не минава издание на състезанието, в което да няма жертва. Не говорим за неопитни дилетанти, а за сериозни професионални състезатели с дългогодишна кариера. Някои от тях са дошли просто за чест и слава – да пробват уменията си на планинското трасе. Умират млади и стари. Посредствени и шампиони…

До момента общият брой на жертвите е 260. За да не решите, че има правописна грешка, ще го напиша и с думи – двеста и шестдесет загинали. Пълният списък може да намерите ето тук – в Wikipedia.

Трудно ли ви е да го осмислите? Тогава затворете очи и си представете 260 гроба пред вас. Представихте ли си го? 260 каски на земята пред 260 студени каменни плочи.

Страховито е! Истински страховито! През 2019-та загиналите са двама. През 2018-та и 2017-та – по трима. През 2016-та – четирима. През 2014-та – петима, през 2011-та са шест, а през 2005 г. – девет! Няма година, в която Isle of Man TT да не е белязан със смърт.

Освен състезатели умират и зрители.

И полицейски служители. И организатори. Никой не знае как изглежда статистиката на загиналите аматьори, които на своя глава са решили да изпробват уменията си извън регламента на Isle of Man TT – техните злополуки обикновено попадат в полицейските сводки, причислени към обикновените ПТП-а.

Трудно ми е, направо ми е невъзможно да го осмисля… А вие… вие как сте с осмислянето? Как бихте гледали издание на MotoGP, ако знаете, че точно на този кръг задължително ще умрат поне двама-трима участници?

И ако смъртен случай на MotoGP месеци наред ще е водеща новина, при Isle of Man това сякаш е в реда на нещата. Сякаш е нещо обичайно. И когато нещо обичайно се случва постоянно, то става… нормално. Всичко това превръща Isle of Man TT във Фестивала на смъртта – зловещ и нескончаем.

Тези хора не са глупави. Всеки иска да изследва границите си и, когато ги достигне, обикновено заплаща с живота си. Тези хора са зрели и отговорни и знаят какво правят, когато застанат на старта/финалната права. Те имат най-добра представа преди тях колко човека са загинали. И когато знаеш, че някой – докато щастлив е преследвал най-великата мото мечта на най-престижното мото състезание на света – е умрял, вперил поглед в следващия завой, тогава приемаш смъртта някак си по по-различен начин. Така или иначе всички ще умрем…

Автор: Делян Донев

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.