За елфи и тюбетейки ще си разказваме в днешната приключенска история. Главен герой в нея е Светослав Милчев – страстен мотоциклетист, върл пътешественик, страхотен фотограф, духовит събеседник.

Със своите повече от 30 години мото стаж той е задължителният 😉 участник на BAG-срещите. Както казва – “Не пропускам!!!”. Няма и как да пропусне, защото пътува много и винаги има какво да сподели. А сега споделя за BMM, за поредицата ни “Неразказ(в)аните истории на…” Говорим си със Светльо за елфи и тюбетейки, за уж-случайните-но-спасяващи-срещи, за най-източното и най-западното му стигане (засега, де), за… Започваме с

НЕпедагогичната част от историята.

Тя датира от времето, когато Светослав е на 8 години. Първата му мото среща е с едно Балканче, на което го вози приятел на баща му. А когато нашият герой слиза от моторчето, вече е абсолютно сигурен какво иска да прави през живота си.

След това започва да събира парички, спестява крупната сума от 25 лева и си купува мотопед Балканче. “Повече ремонтирах, отколкото карах. Но изживяването беше неописуемо! Вилнеех на селото на баща ми, а децата откровено ми завиждаха. Правех се на голямата работа 😉 . Да, да – знам, че не беше позволено. Само че желанието да карам беше по-голямо, отколкото да се подчинявам на правилата.”

В разгара на тийнейджърството си Светльо става горд собственик на първия си истински мотоциклет – ETZ. Мото приключенският му дух не се предава нито пред няколкото неприлични срещи с властите, нито пред наказанията. Не се предава и пред нетолериращия подобни… непедагогични прояви родител 😎 .

Отбелязването на 18-тата годишнина е двоен празник за Светослав. Защото точно тогава си взима шофьорската книжка. И уверено влиза в легалната мото зона 😎 .

Първото мото пътуване извън България

“Преди да вляза в казармата, отидох в Чехия. – разказва сладкодумният Светльо. – Предното лято се бях запознал с едни чехи. Взех си CZ, запалих го и за първи път излязох от България. От Варна през Видин та до Бърно. Много ми беше интересно! На връщане, на 20 км след Бърно, ме заваля дъжд. И не спря! Стигнах до Сегед (Унгария) и там ме приюти една много мила възрастна жена. Целият бях подгизнал от дъжда. Влязох в къщата, свалих си кожените дрехи и видях, че бях станал абсолютно… син. Жената ме нахрани, напои ме, наспах се. Сутринта станах, облякох си мокрите кожени дрехи. Като излизах от Сегед, отново заваля дъжд – и така до Варна. Вкъщи свалих екипировката – отново бях син. Майка ми се стресна. Помисли си, че съм паднал и съм се натъртил. С прибирането ми слънцето изгря. А аз никога повече не облякох кожени дрехи.”

Питаме Светльо кое пътуване няма да забрави. Замълча. Явно го хвърлихме в размисъл 😉 . А след това каза: “Всяко пътуване има невероятна стойност. Това е приключение, не е ваканция. Имаш силни и слаби моменти. Имаш моменти, в които не искаш да си погледнеш мотоциклета – от умора, от технически проблеми, от проблеми по границите. Местните хора винаги са били любезни и приятелски настроени – никой не го интересува кой е Светослав Милчев. Помагали са ми. От тях съм научил интересни неща.”

Исландия – без елфи, но с много вятър

Героят на нашата история тооооолкова вълнуващо разказа за невероятното си пътуване до Исландия, че и ние от BMM изживяхме емоцията му. Мислел да мине около 3000 км, но километрите станали почти 6000. Бил три дни и на Фарьорските острови, където и местните хора, и природата му направили много силно впечатление.

А Исландия… “Знаеш ли как разпознават туристите на този невероятен остров? – пита Светльо. – Ами само те купуват вода от магазина 😀 . Хората там не познават кражбите. По диагонал на острова минава пукнатина, която разделя двете тектонични плочи. Всяка година тази пукнатина се увеличава с 1 инч (2.54 см). Затова там всичко ври и кипи – гейзери, вулкани. Отидох да снимам пукнатината. И по едно време се сещам, че забравих да заключа куфара. А в него бяха обективите и цялата ми фото техника. Така се притесних и хукнах към мотоциклета. Какво да видя? Хората обикаляха около него, гледаха го, но никой не го пипаше…”

За трите седмици в Исландия Светослав има страхотен късмет – почти без дъжд и с много прилични температури (от 1 до максимум 16 °C). Но няма пълно щастие 😉 – вятърът е брутален. Толкова брутален, че четири пъти го събаря от спряно положение. И тук идва ред на уж-случайните-срещи. “Изтървах един от ластиците, с които обтягах багажа.

Куката се заби в окото ми, топчето ме удари в главата, а аз загубих съзнание.

Като се освестих, се наплисках и продължих да карам. Беше неделя и нищо не работеше.

Стигнах до едно градче. Силно казано градче – по нашите критерии, де. Ама там 3 къщи да има – и е градче. Подпрях си мотоциклета и тръгнах да снимам една от характерните им къщи. Направих 3 крачки и точно зад мене моторът ми падна… буквално се срути. Мургави момчета от Колумбия ми помогнаха да го вдигна. Ветробранът обаче се счупи. Залепихме го някак и пак потеглих.

Но да не си помислиш, че всичко беше приключило? Нееее! Продължи да става още по-интересно 😉 . При следващото спиране – изненада! Страничната степенка се счупила. Видях един човек и го помолих да ми помогне. Дойде, пита ме откъде съм. Казвам, че съм от България. А той:
– Тогава защо не говорим на български?
– А ти защо говориш български? – питам аз.
– Женен съм за българка. Имам син – живее във Варна. И жена ми живее там.

Представяш ли си? Някъде насред нищото, насред един остров с гейзери и вулкани –

баммм! – човек, който говори български.

И чието семейство живее в моята родна Варна!”

Човекът се оказва професор по лингвистика. Толкова сложно се произнася името му (дори и на исландски), че в България го наричат Савко. Скачаме малко напред във времето: за откриването на фото изложбата си във Варна Светослав официално го кани. “Дойде синът му. И знаеш ли колко мило ми стана…”

Връщаме се обратно при Савко. Той помага на Светльо, но степенката няма къде да бъде заварена. “Тръгнах към съседното градче. Точно влизам и виждам насреща мотоциклетист. Спрях го, обясних му проблема и той ми казва “Карай след мене.” Нищо, че бил обещал на сина си да го вози… Отидохме в нова малка фабрика. Вътре чисто като в аптека – фабриката била за био млечни продукти. Завари ми степенката. Донесе ми разни неща за хапване – напълни ми мотора.

– Дай да ти платя нещо? – казвам му.
– Ти откога си в Исландия? – пита той.
– Това е третият ми ден.
– Тук животът е много труден и ние винаги си помагаме. Айде по живо по здраво!

Потеглих – като пират с едно око. Нали ти казах – неделя е, нищо не работи, няма дежурни медицински кабинети… Стигнах в един по-голям град. Опънах палатката, почнах да си готвя. И хоп – дойдоха поляци, с които се запознах още в първия ден на исландското ми приключение. Аз тогава им помогнах за автомобила им, ама не съм ги разпитвал кой какъв е. А жената била медицинска сестра. Та ми проми окото, сложи някакви лекарства.

На другия ден бях като нов! И направих снимки на Хвитсеркур (Hvítserkur) – най-известната скала̀. След това карах по черно пътче и видях много свободни коне. Спретнах фотосесия на една мама кобила и жребчето ѝ. Те позираха, а мъжкият стоеше настрани и гледаше лошо. И не – нямаше елфи 😉 .”

На Изток към Памир

Светльо отдавна не пътува из Европа. На Стария континент всичко му е много гладко, стерилно и подредено. Като ти е подредено – ти винаги си в някаква зона на комфорт. Като ти е стерилно – забравяш, че живееш. Затова, вдъхновен от мото пътуването на Димо Калайджиев, тръгва с приятел лекар за Памир.

“На Изток, в по-дивите места, хората са други. Да контактуваш с тях е голямо богатство. Излизаш от зоната си на комфорт на човек, който живее в относително подредена държава. Не приемеш ли всичко това като приключение, ще се дразниш, ще се натоварваш. И ще изгубиш цялото удоволствие от пътешествието. В държавите от Централна Азия винаги ще има бюрократщина. Ще ти искат пари за щяло и нещяло. Нали знаеш: АММ – ако мине, мине!

За памирското ни пътуване тръгнахме към Баку (Азербайджан). Оттам се качихме на един отвратителен ферибот, за да стигнем до Актау (Казахстан). Посрещнах Джулая по средата на Каспийско море. Слизаме на сушата и все едно сме във военна зона. Бая време мина, докато “преодолеем” границата. И не – не беше строго, беше мега бюрократично.

В Актау трябваше да си отпочинем. Видяхме един хотел – що пък да не се настаним в него? Появява се местен юнак, заявява, че няма стая за двама човека. Останал бил един апартамент, а цената му – космическа.

Абе, що ли не ти…

Бързо и много качествено споменах всичките му роднини, особено онези по женска линия 😀 😀 😀 . Насред цялата гюрултия излиза един човек:
– Вие българи ли сте? Аз съм Ахмед от Разград.
– К’во правиш тук? – изумено питаме ние.
– Ми женен съм за казахстанка. Управител съм на целия хотелски комплекс.

Настани ни човекът в техен хостел. Чисто, спретнато, все едно съм си вкъщи. И за смешни парѝ. Два дни ни помагаше и ни развеждаше.

На третия ден запалихме мотоциклетите. Ама кой да ни каже, че до Бейнеу (Казахстан) са 580 км. И няма нито една бензиностанция. Горивото ни започна да привършва. Подкарахме по песъчлив и камънист път – дупка до дупка. Стигнахме до някаква махала. Влизаме в един двор, питаме за бензин. Изскочи един с ловна пушка. Че като почна да крещи и да пищи… Накрая ни напъди като хипита в лъскав хипермаркет.

Излязохме – нито бензин, нито нищо.

По едно време видяхме милиционерска джипка. Обяснихме на милиционерите за какво се борим 😉 – та, ако може, да ни закарат до местния бей. Речено-сторено.

И насреща ни – чичак с голяма брада. С тюбетейка. Шишкав. Беят извика едно хлапе. То извади две туби с неопределен цвят течност. Е, к’во да правим? От страната на булката сме 😎 . С някакво местно изобретение, наподобяващо фуния, заредиха машините ни със странната субстанция. Мотоциклетите кихаха, кашляха, хъркаха. Но с тази (алхимична) течност стигнахме до Бейнеу. И, за да си спестим подобни изживявания, даже си купихме бидони за вода. Изпразнихме ги, заредихме ги с бензин и ги сложихме отзад. Вече бяхме подготвени 😉 .

Оттам – газ към Узбекистан. Стигнахме границата и сякаш попаднахме на междугалактическо сборище. Докато се усетим, влязохме в една голяма зала. Вътре – народ, та знае ли се. Всеки се ръга, вика и се бори да мине по-бързо. Ами сега? Ще си отвисим… И изведнъж се сетих за “патента” на Бойко и Мони (Бойко Терзиев и Симеон Флоров – бел.ред.) от египетското им пътуване. Сетих се как с ендурските си ботуши настъпвали хората по джапанките. Напреднахме със същата тактика – докато им се усмихвахме и казвахме “Sorry!”, “Извини, дорогой!”. Битката беше неравна, но я спечелихме!

И… излезе онбашията на цялата митница. Изгони всичките, а нас ни вкара в една стаичка. Направиха ни чай. Почерпиха ни с бисквитки и местни ястия. Докато се чудихме какво се случва, разбрахме, че има повеля на правителството: държавните служители да се отнасят с изключително внимание към всеки турист, дошъл в Узбекистан.

Онбашията извика някакъв новобранец,

даде му паспортите ни. И ги оправиха за минути, ейййй! Сега беше ред да обменим валута. Срещу 100 долара получихме не мога да ти кажа колко сома – това са техните парѝ, де. Една купчина с размери 50х40х30 см!

Ама трябва да си направим застраховка. “Офисът” – в кирпичена постройка. Влиза докторът да пита колко ще ни струва. Излиза и показва с ръце – ей толкова. Но след това пък бяхме щастливи собственици на узбекистански застраховки!”

Тук прекъсваме пътешествието ни със Светльо Милчев. Спокойно – ще има още 😉 . Питаме го къде не би се върнал. А той отговаря: “Няма място, където не бих се върнал. Но има място, където не бих отишъл – Индия. Ходил съм там, но не с мотоциклет. Това е най-мръсното, гнусното и миришещо място. Никога не бих стъпил там. Е, бих отишъл в северната част – около Ладах (Ladakh).”

Завършваме с посланието на нашия пътешественик, което е в стил “Димо Калайджиев”: “Когато пътуваш, не бързай. Защото, ако си бързал, като погледнеш назад, не можеш да видиш какво си видял между точка А и B. Ако го направиш бавно, ще имаш страшно много спомени. Дали са приятни или не… Ами то е като в казармата.”

BMM©

Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.