Моето първо падане звучи не-особено-оптимистично-и-мотивиращо, нали?! Но (почти) всеки е падал от мотоциклета. Никой от нас не е застрахован от падане по принцип. Затова ние от BMM ви предлагаме един преводен материал. Сигурни сме, че мнозина от нас ще се припознаят в чуждия опит. Защото всеки опит – без значение добър или лош е – си е опит. Да започваме!
“Като всички и аз не съм възнамерявал да падна. Нали казват, че мотоциклетистите са два вида – такива, които вече са падали, и такива, на които им предстои да паднат. Та аз си бях решил, че имам поне още пет години, в които да ми предстои моето първо падане 😎 . Бях убеден, че можеш да паднеш дори там, където въобще нямаш намерение да натискаш газта, да наглееш на пътното платно и пр. Затова карах внимателно и само на прав участък без трафик “навивах” до 90-95 км/ч. Но явно така или иначе ми е било писано да падна. Или пък прекалено силно търся знаците на съдбата…
След работа си говорихме с мой колега. Разказвах му как съм се научил да карам добре (на Околовръстното), как е супер и е много яко. Колко е приятно вечер да се метнеш на мотоциклета си и да вдишваш вятъра. Тръгнах си, а колегата ми каза да внимавам, защото асфалтът е мокър. Да, де – ама не беше мокро-мокро. Затова и не се замислих бог знае колко.
Потеглих. Но не по обичайния сух и светъл път, а по друг. Е, да – направи ми впечатление, че
асфалтът е нов и че има прясно маркирани нови пешеходни пътеки.
Внимание – НОВИ пешеходни пътеки! Видях, че заради новоположения асфалт са махнали “легналите полицаи”. Накратко – карам си аз на дълги по новия асфалт с около 50 км/ч, тъмно е. Абе, нищо необикновено. Приближавам светофара. Ще завивам надясно. Забавям преди завоя. Светофарът започва да премигва. Добре де, имам време. И… фрас!
Без нищо – просто фрас и край. Отдясно. На бедрото. Точно до мястото, където са протекторите на дънките ми. Спомням си какво си мислех в първата секунда: “Паднах ли? Защо? Как така?” След това станах, почувствах лека болка. Но си казах: “Хайде, бе! Голяма работа – една синина.” Нямаше грам обида нито към мотоциклета ми, нито към мен самия. Просто не разбирах защо се изтресох така. Един мъж, който чакаше на пешеходната пътека, дойде да ме пита как съм и предложи да извика “Бърза помощ”. “Няма нужда – отговорих му. Всичко е наред. Паднах върху протектора.” (Забравих, че болката ще ме сполети по-късно).
Дойде някакъв младеж. И той ме пита как съм. Чак тогава погледнах мотоциклета си. Той лежеше мокър на чисто новичката пешеходна пътека. Беше с някакъв странен цвят. Жълто-бял. И не – не обвиних нито маркировката, нито хората, които я бяха положили. Щото от медиите и от разни предавания си бях набил в главата, че винаги виновния е мотоциклетистът. Само дето не разбирах каква е моята вина. Младежът каза, че кара от три сезона. И че също е падал на прясна маркировка.
Огледахме машината ми.
Счупено огледало. И мигач.
Някакви драскотини – допълнителни към тези, причинени от предишния собственик на мотора. Е, бях наблизо до вкъщи. Благодарих на младежа, качих се на мотоциклета и тръгнах.
Прибрах се нормално. Болката малко се усили, а след това стана по-трудно поносима. Видях, че на дънките ми има малка дупка, но вътрешният кевларен слой си е здрав. Видях още, че и глезенът ми е пострадал – все пак мотоциклетът падна върху него. На следващия ден рамото ми издаваше някакви скърцащи звуци. Ами да, нали ръката ми пое немалка част от удара?! А на по-следващия ден се появи слаба болка в кръста – особено когато кашлях. Имах и сериозно навяхване. И контузен бъбрек май… Трябваше да отида на преглед. Веднага след инцидента, макар че тогава нищо не ме болеше! На теория го знаех, но на практика нищо не направих.
После погледнах ботушите. Бяха се попротрили. Ръкавиците – и те. Обаче нито стъпалата, нито дланите ми бяха пострадали. Това е към всички, които си мислят, че могат да спестят от екипировка.
Легнах си.
А през нощта се събудих от болка.
Станах, измъкнах от фризера едно замразено пиле и го сложих върху болното място. Седях и разсъждавах за смисъла на живота и крехкостта на човешкото съществуване 😀 😀 😀 . Ама тогава хич не ми беше смешно.
На сутринта си купих Фастум гел и се намазах. Мислех си какъв голям късмет извадих. Че зад мене нямаше автомобили. Че не отнесох никого. Че нито гърбът ми пострада, нито каската. Е, паднах, ама… Обаче в главата ми упорито се беше загнездила една мисъл – нещо бях направил не както трябва, за да си причиня моето първо падане. Но не знаех какво. Мъчех се да си спомня – спирачките, завиването… Нищо! Паднах някак си изведнъж.
На третия ден болката отшумя. Хематомът беше ужасен. Но мазилото много ми помогна. Реших да отида до бензиностанцията. Ей така – да преценя собствените си чувства. Да видя страх ли ме е. Или пък ме е яд на мене си. Щото увереността ми малко се беше поизпарила. Речено-сторено. Заредиха ми гориво, провериха и мотоциклета.
И тогава си казах, че трябва да отида на мястото на инцидента. Че трябва пак да мина този ш@бан завой. Е, отидох.
И разбрах, че вината ми е… малка.
Маркировката на пешеходната пътека беше от край до край. Т.е. аз не съм допуснал никакви грешки със спирачките. В момента, в който съм започнал да завивам (както обикновено), аз съм бил върху маркировката. Грешката ми е била, че не съм отчел мокрия “филм”. Е, може би траекторията ми е трябвало да е “по-ъгловата”. Но тогава изобщо и не помислих за това. Гледах светофара, а маркировката въобще не я видях. Преди това се движех по новоположен асфалт. И да – беше мокър, но се чувстваше някакво сцепление. Само че обикновено пешеходната пътека е някак си по-далечко от ъгъла на кръстовището. Т.е. можем да минем през нея и чак тогава да влезем в завоя.
Вижте снимката (макар че не е съвсем нова) на кръстовището, на което паднах. С червено съм маркирал траекторията, по която се движих и паднах. А със зелено – възможната правилна траектория…
Сега си мисля струва ли си да си купя по-мощен мотоциклет. Мечтите ми за спорт търур се изпариха – все някога ще случа на лошо време. А аз не искам и да чуя за мокър асфалт! Може пък да си взема някакво леко ендуро 😉 – ако падна върху крака си, няма да ме боли чак толкова. Пък и ще карам там, където няма да има други участници в пътното движение 😎 . Ама, доколкото се познавам, тези ми намерения ще са от ден до пладне – докато емоциите от падането ми са пресни.
И накрая – какви изводи си направих от моето първо падане?
– Винаги трябва да карам с пълна екипировка.
– Да карам по мокър асфалт… само в изключително краен случай!
– Винаги трябва да съм максимално концентриран.
– Да карам по осветени пътища.”
Източник: Bikepost
Превод от руски: Мирослав Димитров
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
Бай Сашо
Моторист без падане не е моторист !
Георги
На 18 съм.
Запопнх с моторите на 15, когато дядо ми подари simson s51. Голям боклук, много се чупеше, но и за сметка на това вървеше си прилично. Изкарвах му душата да го карам, и така се научих. Взеха ми нашите нов мотор, naked Ktm Duke 125. В началото защото беше по мощничък, малко ме беше страх. Скоро вече почнах да го напъвам, и усещах че съм бърз, заради ъгъла и начина на залагане, малко по късно се научих и да боравя правилно с гаста и спирачките. Живея в Сливен, там има много пътища към планината с много хубави завой и много предизвикателни.
Абе, да си го кажа. Бях много бърз, но и нямах страх.
Винаги първите падания са най зле, не като контузии, а като “къде сгреших” “пак ли ще падна ако карам така” и такива.
Мойте падания са следните.
-забих се в едно bmw, изхвърчах през волана, но нищо ми няма
– слизане от планината, с няколко момчета се дърпаме, те са само а аз возех момче. Пак бях първи, но на два обратни завоя се хвърлих защото… Бях самоуверен, прекалено и почнах да не обръщам внимание на пътя и пропуснах на двата завоя мястото което се набиват спирачки. Пак нищо ни нямаше
– 2 през нощта се хвърлих в едно дере.
Карам и се ориентирам по маркировката какви са завойте. На един ляв завой се стреснах как мястото което трябваше да е изхода на завоя изведнъж продължи още в ляво. Набох панически спирачките, размина се на 10 см от мантинелата и се хвърлих дорентно през кормилото. Станах, нямаше ми нищо, но беше 2 часа през нощта, нямаше обхват и имах 13 % батерия. По чудо като се качих на едно дърво дойде обхвата и последните 4 % живот успях да извикам помощ.
– градско каране, със скутер за пръв път и реших да го напъна малко. С 70 км/ч набих предна спирачка и паднах на лявата си страна. Никога не съм носил нещо повече от каска, даже този ден бях по къс ръкав. Хлъзгах се на голо рамо и лакят. Да убули се до кост, но не боли толкова много. Моментално станах, запалих мотора и тръгнах, хората искаха да ме спрът за да извикат линейка, но нямах време. Бях заел скутера за да мога да отида да поправя моя мотор и бързах. Това е единствената рана която имам
-имам няколко падания и на поляните, но никога не съм падал от хлъзгане. Карал съм на черен лед, без да знам, но не съм падал. Има си време и за това.
Нещото което научих, за тази 1 година каране е че няма нужда от страх защото и аз по едно време се страхувах да вляза в завой чудейки се дали ще изляза и дали ако наклона още малкичко ще ми излезе кола отсреща. Но страха само пречи. Карай в “твоето забавно бързо” смисъл да си самоуверен че ще го успееш да го вземеш и малко отгоре, все пак за да можеш да се учих да ставаш все по бърз. На мотора не трябва да си отпуснат, постоянно трябва да си в движение с мотора, защото когато почнеш да караш лежерно (да не си даваш много усилия) ти свикваш с това и на някой завой може да се излъжеш много лошо. (постоянно на щрек)
Когато паднеш, ставаш и не го мислиш много.
След всичко мотора все още е здрав, и даже вчера направихме една обиколка из целия балкан 300+ км с него.
И се продава