Снимка: личен архив.
Колко от нас имат своята не-красива любовна история? Май са доста… Дали ще е свързана само с разочарование (защото сме имали неоправдани очаквания) или пък ще е гарнирана с тормоз (психически и/или физически), не е чак от такова значение.
Но е от значение, че ние сме позволили да се случи онова, което – от позицията на времето, се оказва под параграф “не-красива любовна история”. В редакцията на BMM пристигна… изповед по темата. На една мото дама, която е минала през месомелачката на вербалната и психическа агресия. Мото дама, която – въпреки всичко преживяно, е намерила силите да скъса и с тази не-красива любовна история, и (надяваме се) с нездравословната си житейска формула. Откъде е намерила силите ли? Вижте сами.
“Има красиви любовни истории. Но има и такива, които, макар в началото да изглеждат прекрасно, се превръщат в кошмар. Време е да разкажа моята не-красива любовна история. И не защото очаквам симпатия или съчувствие. А защото (най-вероятно) ще е полезна на други жени в сходна ситуация.
Снимка: личен архив.
Началото
Бях приключила една много тежка връзка с човек, който нямаше никакви скрупули да ми натрапва болните си представи за връзка, в която болезнената му ревност и съмнения бяха придружени от обиди и унижения. Както се оказа впоследствие – и с безчет изневери. Винаги съм се изумявала на лицемерието на подобни хора – те правят точно това, в което обвиняват партньора си. Колкото и нелепо да звучи, моят случай беше точно такъв.
И да – сигурно ще кажете, че след подобна връзка може би е трябвало да си науча урока. Но явно не бях. Тогава се запознах с бившия ми партньор. Изключително чаровен и сладкодумен, разбран и тактичен. Бързо намери място в сърцето ми. Влюбих се безпощадно – тогава той ми изглеждаше като олицетворение на представата ми за човека до мен. Сещате се – всички онези дребни неща, които всеки от нас, някога през живота си, е искал партньорът му да притежава: чувство за хумор, чаровна усмивка 😉 , сходни възгледи за живота, света и пр. Чувстваш се сякаш си намерил липсващото парченце от твоя собствен пъзел на щастието.
Но и вие знаете – това не е романтична комедия и в живота не винаги нещата са толкова прости. След красивото и вълшебно начало отношенията ни се развиха и той пожела да заживеем заедно. Премести се при мене и официално дадохме старт на съвместния си живот.
Нямам спомени преди да съм имала такова желание бързо да се прибера от работа – просто защото искам да го прегърна. Обаче… чувствата ни май не бяха взаимни – получавах различни дози дистанция, придружени от разнообразни оправдания.
Снимка: личен архив.
Чувствах се много объркана.
Живеех с човек, който твърдеше, че ме обича, но правеше всичко възможно да ме избягва. А аз дори не знаех защо. Когато повдигнех темата, ми се изреждаха какви ли не извинения. Следваха периоди на изключителна нежност. Накрая нещата неминуемо пак се връщаха към онази същата дистанция.
Започнаха да се прокрадват и критики. Но някак си те винаги се случваха в периодите, в които всичко изглеждаше наред. И винаги ми се казваше, че проблемът е в мен. Малко по малко започнах да вярвам на тези твърдение, да изпитвам съмнения за действията и думите си, да се старая да бъда по-добра, по-мила и по-каквато се очаква от мен. А в същото време (почти) всичко беше моя отговорност.
Взаимоотношенията ни се превърнаха в една безкрайна крива между топли и студени периоди, без никаква логична връзка между тях. Периоди, в които моите чувства и емоции винаги биваха потъпквани (или стъпквани), а самочувствието ми – смачквано. Всеки опит за комуникация от моя страна беше неглижиран. Или пък принизяван с оправданието, че си въобразявам. Че аз просто преиначавам нещата.
Чувствали ли сте се някога толкова изгубени и стъпкани, че просто да имате нужда някой да ви покаже по-топло отношение? Е, в онзи период аз се чувствах точно така. Тогава разбрах, че доверието, за което вярвах, че съществува между мен и партньора ми,
Снимка: личен архив.
е било единствено и само в моята глава.
Оказа се, че – въпреки всички твърдения, обещания, красиви думи – той редовно е ровил в телефона ми. Да види с кого и за какво си говоря. Така и беше разбрал, че разказвам другиму за емоциите, които изпитвам. Обвини ме, че търся вниманието на всеки друг, но не и неговото. Започна се с алкохолните ексцесии, последваха брутални обиди и унижения. Многократно му обяснявах, че с никого нищо не съм направила – просто съм общувала с човек, който ме е карал да се чувствам значима.
Прекратих всякаква комуникация с “дразнещия фактор”. Партньорът ми пък призна, че в последните няколко години се е държал изключително зле с мен. Обаче! Ей на – ще оставим всичко това настрана и ще положим старание за връзката ни.
Някъде по това време решихме заедно да изкараме А категория. Аз отдавна си мечтаех отново да се кача на мотоциклет. А той ми е казвал, че споделя мечтата ми. Изкарахме курсовете, взехме си първите машини.
И… отношенията между нас прогресивно се влошиха. Тръгнем нанякъде с мотоциклетите, спрем за почивка, а той ми се кара – карала съм била бавно, не съм се движила с трафика. Като видя̀, че колкото и да ми крещи, няма да започна да карам по-бързо, предприе друга тактика. Отпрашва напред и ме оставя сама. А след това се оправдава – не можел да кара по-бавно, защото мотоциклетът му ставал нестабилен.
Снимка: личен архив.
Колкото повече ми крещеше и ми обясняваше колко не мога,
толкова повече се стягах и не можех да карам. И така до първото ми излизане с мотоциклета сама. Трябваше да се видя с моя приятелка в Котел. Но – заради бурните дъждове два часа преди срещата ни – уговорката отпадна. Аз се оказах сама в Омуртаг, без никаква идея какво да правя. И без това стигането ми до там си беше чисто постижение за мене. Нямах грам физическа сила да се върна обратно.
Обърнах се за помощ към мой приятел от Шумен. Човекът не само че ми предложи място, където да пренощувам. Но и дойде с колата до Омуртаг – да кара заедно с мен. При максимална моя скорост от 40 км/ч как не брадяса… не знам. Но нито веднъж не се оплака, нито веднъж не ми направи забележка и не ми се скара, че се влача като охлюв. Караше пред мен бавно и спокойно – сякаш имаме цялото време на света.
Това беше първият път, в който се отпуснах да карам мотоциклет. Чувствах се изключително вдъхновена. А след това реших, че ще карам предимно сама. Изкарвах си мотоциклета и хващах нанякъде – без цел и посока, без да бързам. За да мога да усетя машината и себе си върху нея. Но колкото повече уменията ми да карам мотоциклет се подобряваха, толкова повече човекът до мен се отдръпваше. Докато се стигна до откровени обвинения: че по една-единствена причина искам да карам мотоциклета – да предизвиквам мъжкото внимание.
Отношенията ни продължиха да се влошават, когато реших да мина от чопър на турист. Партньорът ми беше категоричен: сменям си мотоциклета, само защото искам да ходя на места, на които той, с неговата машина, не може ме последва. И аз, едва ли не, се опитвам да избягам от него. Е, успях да го убедя, че не е така. Че искам да си купя мотоциклета заради предимствата му.
Снимка: личен архив.
Накрая все пак си купих желания от мене мотор.
Мина се не мина малко време – и той ще си купува същия модел. Да сме карали били заедно. Добре. Ама в началото аз изпитвах трудности – докато свикна с различната стойка, тежест, начин на управление и височина. А той беше много по-уверен. И отново заваляха обвиненията, че карам по-бавно. Или пък просто ме оставяше, на километри зад него. Пак започнах да карам предимно сама… Като бонус ревността му продължаваше да расте. Ескалира и манията му за контрол + всевъзможни критики, свързани с поведението ми.
Обаче моето мото самочувствие растеше. Растеше и личностното ми такова. Вече не бях склонна да премълчавам обидите, да приемам оправданията и да преглъщам поведението му. Колкото повече надигах глава, толкова повече взаимоотношенията ни се влошаваха. Логично накрая се стигна до раздялата ни. Той ме заля с обещания, че винаги ще мога да разчитам на него. Вятър и мъгла! Нищо подобно не се случи!
Когато най-накрая свалих розовите очила, осъзнах, че моите чувства, съмнения, терзания и дори мисли винаги са били предмет на манипулация на един счупен човек. Човек, изтъкан от комплекси. Неспособен да поеме отговорност за думите и делата си.
Може и да ви прозвучи банално, но чрез мотоциклета успях да намеря силите отново да повярвам в себе си. Да бъда по-силна, по-смела и по-уверена.”
BMM©
Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на BMM. При злоупотреба с авторските права на материали, публикувани от BMM, ще бъдат уведомени компетентните органи и срещу нарушителите ще бъдат заведени съдебни дела.
